ТРАДИЦИИТЕ - народно поверие или голямо суеверие 

“Както и най-слабият ветрец може да събори дървото без корен, така и обществото без традиции не може да устои сред бедствията, които могат да го връхлетят отвън!” Хенрик Сенкевич Съвременото определение за традиция е: „наследен, възприет от миналото и поддържан обичай, начин на мислене или поведение, действие”. Относно обичая се има предвид общоприет навик, установен от старо време и вкоренен дълбоко в бита на хората. Прочетено дословно, може да се каже, че като традиция бихме могли да назовем всеки детайл от ежедневието си – като ходенето на работа, готвенето, четенето на вестник и т. н., но, естествено, никой не разбира думата по този начин, а всички я свързваме с народните обичаи, с това какво се прави на определен празник или при важно събитие в живота на човека. Вътрешната потребност да спазваме дадено поведение или да извършим конкретно действие или ритуал по точно определен начин е нещо, което съществено отличава човека от животните и очевидно не е свързано с неговата еволюция, след като винаги го научаваме от тези преди нас. Естествено, тогава възниква въпросът – кой е създателят на традициите, от кога и от къде водят те своето начало?

За да стигнем до отговора на този въпрос, трябва да разберем, че в традицията като практика има ред и действие, същината на които често е дълбоко скрита и по своя характер – свещена. Целта на повтарящото се действие в обичая е да въведе ред, да сътвори свят, подобен на Божествения, невидим за петте ни сетива, но съществуващ паралелно и независимо от очевидната реалност. Възможно е не всеки да вземе това твърдение на сериозно, но проблемът на съвременната мисъл е в прекъснатата връзка между формата и същината, и между привлекателното на външен вид и истински ценното. Днес ние възпроизвеждаме празници и ритуали, без да разбираме същностните причини за тяхното практикуване (и затова ги опорочаваме и принизяваме до ядене и пиене). А колко по-трудно ни е да разберем от кого и защо са били създадени и какво е богатството на тяхното унаследяване!

За разлика от нас – „високотехнологичните“ човеци, дедите ни са умеели да освещават всяка част на битието си. За тях функцията на предмета, значението на речта по времето на празника са били сакрални, т.е. свещени. Всичко, което се отнася до взаимодействието между личността и околния свят, е влизало в употреба само и единствено ако е образ и подобие на вечното. Така, чрез ритуала, представляващ макар и несъвършено копие на невидими реалности, и чрез дълбоката, осъзната вяра в Бога, Чието присъствие и действие се призовава чрез този ритуал („ритуал“ от лат. означава „обред“), предците ни са извиквали добрите нетварни нематериални) сили, които обаче са се проявявали съвсем осезаемо не само в духовния, но и във физическия им живот. По този именно начин, въпреки липсата на високи технологии, те са живели щастливо и в хармония с духовния свят и природата хилядолетия наред. Сега, благодарение на технологиите, хората са задоволени с всякакви удобства, но вече отдавна не живеят в хармония с природата, нито дори в хармония със собствената си духовна природа. Забравили кой е техният Създател и как да Го призовават да ги пази от злото, те самите стават зли, алчни, ненаситни и погубват света, в който живеят, а най-вече и самите себе си.

Ето защо с напредването на годините и на научния прогрес се променили и времената, и нравите, и се е стигнало до обезсмислянето на всичко, което се е правило от предните поколения. Няма никакво противоречие в това, човек да научава все повече и повече за вселената и нейните закони, за приложението им, както и да намира начини за подобряване на живота си на тази земя, а в същото време да губи човешката си същност. Та нали именно такъв го е създал Господ – по свой образ и подобие, творец като Твореца? И нали тези, на които се основава цялата съвременна наука – Коперник, Паскал, Нютон, Айнщайн са били дълбоко вярващи в Бога хора? Ако човек еволюира, не трябва ли да се развива към по-добро? Да става още по-човечен, а не зъл и борещ се „за кокъла“, като животно? И ако научните достижения карат човека да се гордее и да мисли, че сам се е развил от животно до човек, кое ще е това достижение, което ще го накара да се засрами от това, че се мисли за нещо повече от другите и се държи с тях като животно, застрашено от изчезване? По тази причина някои презират и собствените си предци, като ги смятат за прости и неуки – оттам презират и това, което предците им са правили, и неразбирайки смисъла му, го изоставят или го повтарят папагалски. Липсата на съдържание обаче обезсмисля правенето на каквото и да било, просто защото „така повелява обичаят“. Сетнината на този процес е суеверие – пазене на вещественото, вяра в самия ритуал, като че ли ако прекадим трапезата отляво надясно това ще ни донесе щастие, а ако е отдясно наляво това ще ни донесе нещастие. Не такава вяра са имали предците ни! Да смята човек, че някакъв формален ритуал ще му помогне или да почита природата като Бог, наистина е примитивно и заслужава презрение. Понеже има разлика между вяра, поверие, предразсъдък, заблуда и суеверие. Преданията, лишени от съдържанието си, са се превърнали в „бабини деветини“, а повтарящите се действия – в щуротии и безсмислици.

Ако традицията ни характеризира като нация, то май ние много сме загубили, защото много малко сме опазили. За опазването на каквото и да било е нужна обществена среда, вътрешна потребност от това, което бива пазено, и посветени личности, които да са вещи в същината му и отдадени на това дело. Един от първите записващи фолклора ни възрожденци е Димитър Маринов. При своите теренни проучвания в края на ХІХ век той съобщава, че жени на над стогодишна възраст свидетелстват за упадъка на фолклора ни. Те разказват как коледни песни се пеят по Гергьовден, как много от обичаите не се практикуват или вече са изменени, като на едно място правят само хлябове, в друго населено място палят само огньове и т. н. И ако още по онова време, на фона на отминалото скоро робство, сплотявало българската нация в несгодите и потисничеството, вече нравите са по-разпуснати, то вижте до какъв упадък ни доведе днешното време на пълна безнравственост или презадоволеност, когато все ни е малко! Та сега дори няма хора в селата, които описва Димитър Маринов, камо ли традиции! Излизали ли сте скоро от големия град, освен за почивка? А като се сравняваме с тези преди нас, какви ли ще бъдат тези след нас? Може би не след дълго те не само няма да излизат от големия град, а дори от виртуалната реалност, в която и днес мнозина са затънали?

Досещате ли се вече за какво са ни нужни нашите традиции? Ами, те са врата за изход и вход, както са били за поколения преди нас! Изход от материалното измерение, където винаги има неволя, тление и смърт, независимо в кое време живееш и колко ужасно или лъскаво е около теб. И вход в духовното измерение, в което има утеха, истинска радост, сила и обещание за вечен живот! Нима не чувствате това инстинктивно в душата си? Защо се усмихвате като видите дете в народна носия? Защо се радвате, когато чуете гласа на гайдата и на кавала?

Защото намирате естествен отклик на нуждата на душата Ви от топлина, светлина, чистота. Не топлината от радиатора или климатика, а уютът на бащиното огнище. Не светлината от лампата, а светлите думи на майчината благословия, даряващи надежда и вяра в бъдещето. Не стерилната чистота, постигната със съвременните препарати, а чистотата на неосквернено дете, пеещо народна песен.

Колко много се нуждаем днес от тази врата, която да ни отведе отново в дома на нашето детство, в дома на нашия небесен Отец, където ще срещнем всички онези, които достойно са живели преди нас и където ще ни намерят онези, които ще влязат след нас!

И колко лесно щеше да бъде, ако това беше просто вратата на етнографския музей или на близката църква! Но, уви, и музеят, и църквата, която прилича на музей, само увеличават тъгата по загубеното ни наследство, защото от тях се носи мирис на нафталин и смърт! Не, там няма топлина и светлина, няма живот.

Животът е скрит в самата същина на човешката същност – както в малкото семенце, което обаче, за да заживее, първо трябва да падне в земята и да умре. Сетне възкръсва, пробива почвата над себе си и се появява на бял свят, силно и красиво, и расте! И придобива форма според вида си и според условията, при които се развива.

Така е и с народните обичаи и с народната вяра. Ако искаме да жънем благоприличие, трябва да сеем духовност. Ако искаме да сме нация с велика история, светилник на народите и да има бъдеще за децата ни, то първо трябва да си научим историята (истинската, а не учебникарската), да приемем щафетата, факела на познанието от нашите деди и да го предадем на младите, като ги научим не папагалски да повтарят традициите, а да вникнат в техния скрит отвека смисъл, а именно – да възпитат у себе си Христовите ценности, да се научат да осмислят живота си, което да им докара вечния Живот!

Нито традициите ни, нито вярата, вплетена в тях, обаче са нещо елементарно. Задълбоченото познание на фолклорната традиция изисква осъществяването на логически връзки между семантиката на песента, музиката, вербалната реч, действието, времето, мястото и присъщите обредни лица. Всички те заедно са като дозата и съставките на лекарството, което лекува. Важно е да се отбележи, че всяко малко поселение по нашите земи пази своя идентична култура в спазването и употребата на обредите, което допълнително усложнява самото им проучване. И както стана дума, тъй като поселенията са почти изчезнали, то и формата отдавна е изчезнала, така че много от обичаите в последно време са папагалски повтаряни, други са изгубени, а някои – подменени направо с чужди. Например – яйцето, което се върти по Сирни заговезни от стареята, е подменено с халва, великденските хлябове – подменени с козунаци, и т. н. и т. н. Истина е, че формата на народното вярване е претърпявала и други трансформации, наложени не от мода, а от нужда, както при обичая заораване. Проучванията говорят, че поради невъзможност той да се възпроизвежда се наложило стареите да се съберат и да сътворят нов, който по своето проявление е друг, но съдържанието е едно и също. Така се стигнало до обичая „провиране през риза“, макар във формата между двата да няма нищо общо.

Но от изтъкнатото по-горе следва нещо много съществено, което не бива да пропускаме, защото забравеното – забравено, измененото – изменено. Значи ли това, че нашето съществувание трябва да премине във вайкане относно загубеното и пропуснатите ползи? Аз не мога да се съглася. Истината е, че същината, сърцевината, духът на народното познание не са далеч от нас. По-скоро ние сме се отдалечили от него и ни е необходимо време, за да потърсим да го достигнем. Както синът, който прахосал бащиното си имане с блудниците в чужда страна, така и ние сме се отчуждили от бащиния си имот и слугуваме на чужди влияния и втълпени „истини“ за живота.

А не е ли делът от отцовското наследство най-желателен? Защо тогава народната мъдрост казва, че „у дома и стените помагат“? Затова, както естествено у всеки съществува копнежът да се грижи за имотите, които са му завещани, така в нас съществува и копнежът да възродим нетленното си наследство. Формата сама по себе си е като подобаващата дреха, обличана за конкретен повод. Съумее ли съвременната личност да влезе в духа, в целта, в идеята на тържеството или обичая – тя ще съумее да му скрои и дреха, ще съумее да възроди празнуването като време и място за почивка, вдъхване на нови мисли, желания и прозрения.

Във всички времена е имало Будители и Просветители. Имало е, а и днес също има родове, пазещи знанието относно същността на народните обичаи, връзката между видимото и невидимото, както и между нас и тези преди нас, а и тези след нас. Такива хора приемат, пазят и предават поверието – поверената вяра и знанието относно нещата, които не се виждат и въпреки това са причината за всичко съществуващо. Тази просветена вяра сбъдва всичко добро в живота на всеки, който знае откъде идва и накъде отива. Нейната сила се корени в осъзнаването на собствената ни идентичност. Колкото жизнено важна е връзката на дървото с неговите корени, толкова важна е връзката ни с нашите предци, която, сами разбирате, може да бъде само духовна. И както дървото не може да продължи да живее, ако не развие корона и не дава плод, така и ние не можем да бъдем щастливи напълно, ако не развием нашето духовно наследство и не оплодим света с това, което сме приели чрез живителните сокове на обичаите от нашите корени – нашите предци.

И тогава българите няма да сме като дърво без корен, пръснати и без самочувствие, нито държавата ни ще е като разграден двор! Защото смисълът на всички традиции и народни поговорки е да запечата поука в поколенията навеки и по този начин да опази българщината като най-чиста форма на човещина завинаги.


Автор: Десислава Иванова

Мистерията Бабинден

Tанца, песента и актьорската игра свързваме с магия, тайнство, защото в нежната омая на тяхното присъствие по един необясним начин  душата полита на невидими криле, сякаш извън времето и пространството и обхождайки пределите на вечното, подновява сили, вдъхва нови чувства и мисли. И трите са проявления на творческите способности, дадени изначално на човека, и трите пристват във всяко фолклорно честване, откакто свят светува. Но днес трудно бихме могли да преживеем един празник като мистерия, а това значи ли, че тя не е там, че е изчезнала?

Мистерията на народните обичаи става все по-недостъпна за прагматичния съвременен ум, фокусиран само в материалната съставка на живота. Днешната безнравствена мисъл е оставила основанието и целта на празничните чествания в кома. Делът им на нематериално духовно наследство е подменен от кухи и в голяма степен излишни шумотевици, наречени фестивали или прегледи на народното творчество. В действителност на фолклора, което в превод означава народно познание, тази показност му е абсолютно неприсъща. Вековно опазената традиция е свидетелство за нещо друго. Свидетелство за нещо велико и истинно, неподвластно на времена, нрави и невежество,  неподвластно на нищо, що е преходно и битийно. Тя събира в себе си познанието и мъдростта на дедите ни относно невидимите закони, принципи и сили, създали и движещи света.  Всичко случващо се в него е свързано с поклонение и призоваване на животворящотото дихание на Изначалния. Корените на народните обичаи са назад във времето, надживели с хилядолетия своите създатели, устояли на асимилацията във времена на чужди владичества и робство, дори през вековете, когато не сме имали своя държава. Днес робството е нещо друго, то се изразява в устрема на човешкия род да си създава удобства, самопоставил се в позицията на безнадежно зависим от собственото си охолство. И ето че отново сме в нуждата да осъзнаем, да преоткрием, да припознаем тайните на народните традиции,  да почерпим жива вода от непресъхващия извор сред плаващите пясъци на бездуховната пустиня. Казаното дотук с пълна сила важи и за празника Бабинден.

Никой празник в годишния цикъл не е сам за себе си. Всички празници са идейно свързани и имат своето неслучайно място в календара. Затова и Бабинден би следвало да приемем не като самостоятелен празник, а като завършека на целия рождественски цикъл чествания. Те всички са свързани със зачеването и раждането на новото естество и грижата  за него.

                       

Бабата в празника не е просто добре обучената акушерка на селото, тя приема статут на обредно лице, на образ слово с прилежащите нему смисъл и значение. Присъствието на обредното лице в празника е неразривно свързано с особените качества и развити способности на личността в ежедневието, знание и умение, пазено и предавано от поколение на поколение, от вещия в рода към достойния и способен да опази и предава.

Образът на бабата, приемаща живота в ръцете си, в народната памет е тъждествен с Духа покровител – пазител на всяко жизнено начало. Тя е своего рода въплъщение на Божията майка, която според народното вярване невидимо стои на стража в деня на раждането.

Вярва се, че ако плодът се бави, то значи, че Божията майка още не е дошла. Тази именно свръхестествена сила олицетворява бабата. Нейните умения не са човешки, ако и да се разчита на опита и вещината й в израждането и грижите за новороденото и родилката. Предците ни не са разделяли вярата си в свръхестественото от вярата в човешките способности, напротив – виждали са неразривната връзка между тях. Разбирали са, че истински професионалист може да бъде само този, който е посветил себе си на това да служи на другите чрез Божията сила и именно поради това не е ограничен от тавана на собствените си възможности, а черпи знания, умения и способности от Всесилния.

Нейното присъствие на  медиатор между видимо и невидимо за майката и нейното чедо влиза в сила много преди непразната да роди и продължава до четиридесетият ден след раждането на детето. Тя е връзката на родителката със светата обител на Божието присъствие. Нейна е длъжността да представя пред свещеника немощите и болките на родилата, както й на плода й, а ако нужда се наложи, да го доведе и в дома й за пречистваща молитва. Вещината й не се изразява само в трудолюбието и всеотдайноста, а и в знанието относно лечебните свойства на билките и тяхното използване. Тя познава всяка болка и знае мярка и билка за нея.

Съгласно обичая първото нещо, което прави на Бабинден пазителката на живота, е да обходи къщите, където е скоро бабувала. Там тя окъпва младенците, както в деня на тяхното рождение. Освен тях  поръсва с китка здразец, приготвена още от Богоявление, и по-големите деца в дома, и момите, и булките. След това миросва, тоест помазва, всички с благоуханно масло, осветено в църквата. Бабувалата, докато ги миросва, им нарича за здраве, благословя ги, та във всичко да преуспяват. А благословията, изречена в деня на ритуала, е молитвеното слово, призоваващо бъдещото благополучие и съдействието на невидимите ангелски същества, които носят добруване и успех. Вярва се, че невидимо се дават от Бога благодатни сили, необходими за духовно и телесно израстване. Народната мъдрост е обобщила тази вяра в поговорката: “От нас наречено, от Бога изречено. “

От своя страна, тези, които приемат благословението и духовно се съединяват с изречената за тях молитва, даруват бабата. Даруването е благодарственият принос към Благо-даващия, към Бога, а оттам и към тази, която им е помагала чрез Неговата благодат. Затова обгрижваните родилки ще пристъпят към Благородната, за да я почетат и те на свой ред да принесат своите дарове, да благословят – доброто воюване в пътищата й, в трудовете й, в преминаването й по мостовете между световете. Онези жени, чиито деца вече са поотраснали и вече не са под настойничеството на бабата, освен за даруване ще отидат към нея, за да я умият. Това умиване от невестите към бабата е знак за новото време, което ги чака. Време на нови отговорности, време за нова сила и нови откровения. Време за навлизане в нови непознати за тях води,  на задълбочаване, водещо към това самите те да станат пазителки на живота, на словесата, сътворяващи битието на чадата им. То е знак за това, че и те поемат по пътя на бабата, да въплъщават, да изобразяват в себе си Божията майка, да воюват за благото на чадата си и рода си чрез правдата и истината,  да бъдат на свой ред помощ, утеха и благословение за рода си.

Не всяка земя има силата да ражда плод и не всяка невеста носи плодна утроба. И дори да й е дадено да ражда, пак трябва да бъде подготвена за часа на своето плодородие. Затова на обяд в дома на  бабата идват булките, които още нямат деца, както и онези девици, за които наближава да влязат в пътя на невестинството, за да получат на свой ред бъдещо благословение. За тях, както за всеки прекрачил прага на дома й е благородната приготвила  трапезата. Като се съберат, слага просо в ситно сито и го посява из дома. Посява и нарича, да се множат децата им като просото, извиквайки Божията сила да направи младите утроби способни да раждат.

Бабинден е тържеството на избралите да бъдат земя плодородна, раждаща плода си на своето време, на тези, които пазят и обгрижват самия Живот. Празникът е тържество на избралите да се съединят със семето на изначалното слово,  в чисто, неопетнено сърце, за да придобият способност да зачеват, да раждат и да обгрижват, по примера на бабувалата – приемащата и отдаваща без време и без мярка.

Автор: Десислава Иванова – Ателие за Фолклор и Традиции ”ЕПОДЕ“

                                 

Света София и дъщерите й Вяра, Надежда и Любов

На 17 септември отбелязваме денят на нашата столица Софиа - древен град, който съществува от 7000 години, почти от зората на човешкия род. В него са живели славните серди, до него са се домогвали всички завоеватели, в него се е провел един от първите вселенски събори на ранната църква - Сердикийският от 334 г., още когато тя е била единна и гонена от противниците на доброто. Тук е издаден и Сердикийският едикт – първият в света документ, постановяващ толерантност и равноправие. Той е издаден от император Галерий на 30 април 311 г. и с него се дава право на свободно изповядване на всички религии и се слага край на гоненията срещу християните.

Нашите предци са населявали този град стотици години. И това, което те са ни оставили в завещание е велико, защото то е неръкотворно, нематериално и затова - вечно, непреминаващо. Именно поради вярата в Бога и произхождащите от нея добродетели предците ни са приели евангелската вест и са построили храмовете Света София, ротондата Св. Георги, църквата Св. Петка, Боянска църква, които стоят и до днес като свидетели за тяхната вяра и добродетели. По името на църквата Св. София е наречен нашият град и до днес, а името му значи “Божествена премъдрост”.

Но какво е за съвременния човек Божествената премъдрост, след като той в общия случай не вярва в Бога? Какво е изобщо за днешния човек мъдростта? Начин да си по-хитър от другите? Умението да трупаш богатство? Дори думата богатство съдържа в себе си “Бог”, защото предците ни са знаели, че без Бога всяко богатство е преходно и не носи щастие на човека, а грижи и поквара. Затова в днешно време хората не говорят за богатство, а просто за пари. За пари са склонни да лъжат, да насилват, да онеправдават ближните си, дори да убиват. Ако в древността, по времето в което е живяла Св. София с трите си дъщери Вяра, Надежда и Любов, са убивали заради идоли, наречени с имена на богове, то сега убиват заради пари, защото парите са съвременния идол на човечеството, който е изместил почти всички други. И най-страшното е, че този идол прави хората убийци на собствените си души, защото те му принасят в жертва вярата, надеждата и любовта си.

По времето на царуването на римския император Адриан, живеела в Рим и благородната София с трите си дъщери. Тя била християнка и водела благоразумен живот. Родила три дъщери, на които дала имената на християнските добродетели Вяра, Надежда и Любов. Така и възпитавала своите деца – да проявяват в живота си тези добродетелите, чиито имена носели. 

Растели децата, растели и добродетелите в тях. Подчинявайки се на своята свята и богомъдра майка, те прилежно се занимавали с четене, били усърдни в молитвата и домашните трудове от малки. И тъй като били необикновено красиви и благоразумни, мълвата за тяхната мъдрост и красота се разпространила из целия Рим, в който по заповед на Императора залавяли и избивали всички християни. 

Чул за тях и Антиох, началникът на областта и заповядал да ги доведат. Веднага разбрал, че са християнки, защото те не желаели да скриват вярата си в Христа и открито се гнусели от мерзките идоли. За всичко това, Антиох известил император Адриан и той заповядал да му доведат децата и майка им. 

Като видял техните благородни, светли и безсташни лица, Адриан започнал да разпитва от кой род са, как се наричат и каква е вярата им. Като споменала кратко за произхода и името си, света София започнала да говори за Христа, чийто произход никой не може да обясни, но на Името Му трябва да се покланя всеки род. “Аз съм християнка” – казала тя – “ето скъпоценното име, с което мога да се похваля.” При това казала, че и дъщерите си е приготвила за Христа, за да запазят чистотата си за нетленния Жених – сина Божий.

Виждайки непреклонната вяра на майка им, императорът, обсебен от злите сили, се опитал да изкуши децата, като им казвал, че ги обича и им обещавал лъжовно дори да ги направи свои дъщери, ако отдадат слава на неговите идоли. Когато не сполучил, започнал да ги измъчва, първо Вяра – за да гледат по-малките й сестри и майка й, и да се съкрушат. Всички свидетели укорявали царя за неговото безумие и жестокост. След това донесли желязна решетка и я поставили на силен огън, и после сложили върху нея светата девица Вяра, която не преставала да се моли Богу. И тъй като Господ я укрепявал, тя останала невредима, за изумление на всички. Накрая злият император заповядал да и отсекат главата с меч, а тя укрепила сестрите си, целунала майка си и преминала при своя Господ.

Изпитаната вяра е по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън пречистено злато.

Подобно, дори повече, измъчвали и убили по-малката и сестра Надежда. От нея императорът също поискал да се поклони на Артемида, тя била вързана на дърво и върху тялото си понесла ужасни мъчения. На лицето й обаче сияела усмивка и мъчителят й не успял да победи търпението й.

Скръбта ражда търпение, търпението – надежда, а надеждата не посрамява.

Най-малката, деветгодишната Любов, разпънали на колело и били с тояги, докато членовете на тялото и се отделяли от ставите и кръвта и напоила земята като дъжд. Мъчителят я заплашил, че ако не каже, че Артемида е велика, ще я хвърлят жива в разпалена пещ. Но невръстната светица отговорила: “ Велик е моят Бог Исус Христос, а Артемида и ти заедно с нея, ще погинете!”. 

Разгневен от тези думи Адриан, заповядал да я хвърлят веднага в пеща. Но Любов сама влязла вътре и останала невредима, пеела, благославяла Бога и се радвала. В тази пещ се виждали и други сияещи със светлина лица, които ликували заедно с мъченицата. Когато пеща угаснала, прекрасната Христова невеста излязла от нея здрава и весела. Христовото име било превъзнесено, а нечестивците – посрамени. Но обладаният от злите духове император не се покаял и заповядал да посекат девойката с меч. 

Като чула това, тя се зарадвала и казала: “Господи Исусе Христе, който си възлюбил Твоята рабиня Любов! Пея и благославям великото Ти Име, задето ме приемаш заедно със сестрите ми и ме удостои да претърпя заради Твоето Име, същото, което претърпяха и те."

Любовта никога не отпада.

Нима има по-голямо мъчение за една майка, от това да гледа как измъчват и убиват трите и невръстни деца? Но чрез Божията тайнствена Премъдрост, която обитавала не само в ума, но и в сърцето на света София, тя знаела, че всички ще загубим прехoдните си тела и че не трябва да се страхуваме от този, който погубва тялото, сиреч от убиеца или мъчителя, а от Този, който и душа и тяло може да погуби в пъкала, сиреч от Бога. Затова и Бог я приел в небесния чертог, заедно с дъщерите и, и им дарувал вечен живот.

Блажен всеки, който пази в сърцето си Вярата, Надеждата и Любовта към Нашия Господ Исус Христос! Блазе му, защото ще получи за награда вечен живот, а и в този свят нищо няма да му липсва, защото сам Бог ще снабди всяка негова нужда, както помогна на трите девици и те не усетиха болките от мъченията!

Достойният е като чист, макар и пръстен съд, който се изпълва със скъпоценно съдържание от небесната съкровищница! Предците ни са знаели това още от времето преди Христос да се яви в плът и това, което са пазили като традиция и ритуал и в древността и дори до наши дни, напълно се е покривало с вътрешното им изживяване и разбиране.

Достоен всеки, който носи в себе си Божествената Премъдрост – София! Той е, който разбира, че най-ценното в този живот не се купува с пари и не ги прави свой идол! Той е, който заради преходното, не убива вечното! Заради грозното и злото, не погубва красивото и доброто!

Нека и ние в светлината на празника да потърсим освещаването, всеки за самия себе си, а и за дома си. Дедите ни са освещавали домовете си, иконите си и самите себе си, защото са разбирали, че човек е съд, който се изпълва или с благоухание, което са добрите мисли и дела, или с вонята на неверието, съмнението, годростта, завистта и всички други пороци и грехове.

Нека освещаваме и външното и вътрешното, пазейки примера на светите мъже и жени, живели преди нас.

Вълшебството на Еньовден

Еньовден обикновено е свързван с вълшебството на билките, дошло от силата на Слънцето. На Еньовден малки и големи бързат да събират това имàне, за да бъде то използвано според нуждата на всеки през годината. В познанието на нашите деди, пренесено през вековете чрез песенния фолклор, освен за билки лечевити, за моми, дето ги берат, и за Слънцето, което изпраща живителната Си сила на земята, много често се споменава не случайно и още един персонаж.
Този на царя, болен и немощен.

Някой може да си каже, че ето днес, освен всичко друго, отбелязваме и деня на болните. Здравите, видите ли, може би нямаме работа сред празнуващите. Бихме сбъркали, ако гледаме на случващото се буквално.

Пременили са девет моми,

Пременили са – наредили са.

Бели дрехи до ногите,

Злато покрити на главите.

Излезли са девет моми,

Девет моми – девет дружки.
Нито майка да ги види,
Нито майка, нито сестра.
На сукака малка мома
Подаде им бела ръка.
Откара ги малка мома,
Откара ги във палати,
Де ги чека Царют,
На двори му хоро да играят.
Хоро играли до три деня,

Царят си на малка мома дума:

Изкарай ми бели дрехи

Да си дарба дарувам девет моми.

Да си берат бели китки

И със злато да ги повиват.

 Вълшебството на празника е неподвластно на особеностите на времената и епохите. То не се състои в конкретните действия и подробности, то по-скоро се облича с тези подробности, като с дреха. Така например нашите деди, разбирайки силата и смисъла на присъствието на билките на празника, са бързали рано сутрин да събират билки, да ги броят и по специален начин да ги вплитат във венеца. Днес за нас това не е нужно, понякога е даже невъзможно, освен това ние си ги купуваме от аптеката. Ала в сърцевината си и в посланието си празникът остава същия, стига да можеш да стигнеш до същината. Тя би проговорила и днес.

Та кой е царят и що за образ е това?

Царскта особа владее, управлява някого или нещо, територия, държава. А за царя обикновено знаем, че е благородник. Но кой е благородник, ако не онзи, чиито дела са белязани от неговите долродетели.

Така и ние като царя сме врадетели ...в дома си, в работата си, управляваме над чувствата и действията си и качествата, които притежаваме определят ценностите, които отстояваме.

Но успяваме ли винаги да опазим истината и правдата? Дали често нашите избори не ни водят към светлина? Случва се понякога да пренебрегнем и да нараним този до нас... И тогава царят в нас боледува, ляга тежко болен и не може да се привдигне, ако при него не дойдат благи пратеници. В тези дни на лутане и скръб, душата търси своето благоуспение.

Кои са благите пратеници? В песните за Еньовден се говори за деветте Юди Самодиви, на които е дадено да познават сили лековити. Те живеят в една страна накрай земята, където принасят служба на Бога.

 Проиграло Ясно Слънце

на личен ден, Еньовден.

Ясно ми Слънце вода пръсна.

Жива вода от бял каденец.

От небе му слела Златна Майка

тука долу във гората.

Та напяла ясни билки

да ми станат лечевити. 

Та извика Златна Майка:

Дойдете Юди Самодиви,

та берете ясни билки

де съм билките напяла

с блата сила лечевита.

Де им Ясно Слънце вода пръсна

Жива вода от бел кладенец,

кого си лечба лечите,

да си стане от постеля.

Дорде още Златна Майка ми говори,

задали се девет Юди,

да си берат блага сила лечевита,

да си ходят по земята,

по земята низ палати.

Да си лечат Царевете,

Царевете, Кралевете.

Та ми легна болен цар в палати,

най-малко три години.

Ка са Юда научила,

че е болен наше Царе,

дожаля й на сърцето.

Дожаля й на сърцето,

па му даде мощна билка,

та го дигна от постеля.

Царят им курбан заколи,

Юда тихо му говори:

Що си нам курбан колиш,

че не хвалиш Златна майка,

че ни е напяла ясни билки?

Що не хвалиш Ясно Слънце,

че поръси с вода жива,

вода жива от свят кладенец,

та са билки лечевити.

А има една, която е надделяла над болестите на човешката душа и се е въздигнала над битовото и материалното. Тя така се е прикрепила към Източника на всяко добро - Слънцедатния, че самата тя е станала източник на благодат за другите. Облечена в истината, чрез която има силата да премахва заблуди и да отваря очи, тя отключва видими и невидими врати. Тази царска особа е описвана с очи като звезди, на лице й ясно слънце, гласът й много води. Днес тя се явява като Еньовата Булчица - преминаваща между световете и осеняваща онези, които се възхищават на непреходната й красота. И ще я чуете да говори чрез устните, изричащи текстовете от древните писания, за благословение и насърчение.

Нека излизайки извън ежедневието, да преминем в света на тайнствата. Така че царската
 особа вътре в нас да приеме жизнено дихание, да бъде погалена, да се облече в царски одежди и да влезе в своето благоденствие.

Снощи сън сънувах мамо,

в царски далечни дворове.

Насред двори златна чешма,

на чешмата малка мома.

Лицето й като зората,

очите й две звезди,

гласът й много води,

тихо дума, проговори...



А пръстенът? Пръстенът е обещание за вярност, вричане в любов, белег за царска власт. така нека всеки, приел пръстена си, да пази в чистота сърдечна своето благословение. И думите и действията му нека в бъдат в онази мярка благородна, в която са били изречени словата на Еньовата булчица.

 

 





Гергьовден

В празника човек излиза от инерцията на битието и влиза в различни мисли и словеса, които ще му помогнат да направи добри избори в бъдеще. Защото единствено добрите избори са способни да го доведат до истината и светлината, за които копнее. На пръв поглед усилията и труда, които се влагат, за да се сътвори и празничната, и ежедневната трапеза са едни и същи. Но онова, което отличава едната от другата, е подготовката на душата да преживее. Ако не осмислиш и не запазиш празника, както би опазил дете в утроба, докато дойде часа на рождението му, както би опазил зеницата на окото си, за да вижда, напразни са грижите и усилията, които се положил, и празникът ти остава само ядене и пиене.

Не е случайно мястото, което народът е отредил на хляба в празника. Всяка една съставка на обредния хляб има своята аналогия в човека и неговия бит: брашното се свързва с душата, която се пресява и прекадява; солта е божественото знамение, което дава вкуса на живота; квасът е благородното потекло с неговите дарби и способности; яйцето е образ на семето, чрез което се подновява животът. А водата е онази живителна среда, в която се случва всичко и без която не е възможна промяната. Тя е мостът между минало и бъдеще, между този свят и горния. Чрез нея се спояват душата и духът. Чрез нея всяко благодатно слово слиза до човека, за да покълне и роди добродетелност.

Водата, с която се замесват хлябовете на Гергьовден, е още по-специална... Млада девойка сутрин на ранина ще изуе обущата от нозете си и ще отиде до аязмото, за да я донесе. Тя събува обичайните си пътища, оставя мислите за всекидневните си грижи и радости, за да тръгне в онзи свят на чудодейното. Длъжна е да носи водата в пълно мълчание, без да падне и капка от нея. Какво е да мълчиш, докато преминаваш през прашни и каменисти пътища? Не е ли това начин да затвориш сетивата си за света, в който си, и неговите провокации, и да отвориш чувствителност в тишината на душата си за света на небесното войнство и за гласа на Даващия всяко добро?

Отварянето на сетивата за небесния свят е воюване. Воюваш с представи и заблуди вътре в теб, и с обстоятелства и препятствия извън теб. Венец се слага на главата на този, който дръзне да воюва и да победи. Той е знак за изцелението на сетивата и за пробуждането на живота в душата. А цъфналата билка лекува язви и отваря врати. Нейната сила се съединява със силата на мълчаната вода. Така се съединяват и човешките сетива с отвъдното слово. Умиват избори и пътища, както при водно умиване. С тази китка от билки стопанката на дома ще поръси домочадието, а също и гумното, дворовете, кошарата, къщата, воловете, както свещеник ръси на водосвет. За да се намерят те преобразени и свети, както е редно на празник.

В древни времена светското поведение и свещеният ритуал са съществували в паралел. Всичко, което се е случвало, е било в реда и благоприличието на сакралното - от подредбата на дома и всичко що е в него и извън него, до личното общуване на всеки със всеки в ежедневните на пръв поглед занимания. Съвременната личност е тази, която разделя единното битие на два различни свята и не намира връзката между тях. Дедите ни са ги съединявали, както са съединени двете страни на една и съща монета. Така както в деня на труденето си разделят земята с палешника и засяват, в деня на тържеството прекадяват с него и разделят световете.

Прекадяването е един акт на сътворение, на отделяне на ново и чисто пространство. Така всичко в него е осветено и преобразено. Подобно трябва се случва и в човешките души. Така и ние да отделяме чисто място вътре в нас, където да се зачеват вдъхновения, да се раждат се идеи, да се вземат се решения. Именно там се смесват словесата - подобно на замесеното тесто.

Замесването на тестото за хлябовете прилича на многото словеса, с които всеки от нас се съизволява. То е преобраз на резултата от многото решения и избори, които правим. Осъзнато или не, те оставят своя отпечатък, градят характер, градят нравственост.

Но само смесването на съставките все още не прави хлябът да е готов. Огънят е мястото на трансформацията, мястото на преобразяването на тестото от тестева маса в хляб. Така е и с нас. Както е и писано: “Всичко ще се изпита чрез огън“. Огнената изпитня е мястото и времето, където се претегля себестойността на всеки избор, дали е ценен той или нищожен.

Обредният хляб се различава от ежедневния не само по съставките и ритуалното му замесване, но и по знаците, изписвани върху него. Възрожденецът Димитър Маринов пише: “Няма обреден хляб без изписан знак, без шарка. Обредните хлябове не могат да бъдат без шарки и тия шарки не са случайни. За всеки празник, за всеки случай обредният хляб ще носи отделни шарки. А всяка шарка има своето символическо значение. В тия шарки българската домакинка изразява вярата народна, в тия шарки се изказват целта и желанието на жертвоприносителите. Тия шарки показват що се проси: плодородие, сила, благоденствие, живот, здраве. С една дума, всеки обреден хляб с шарките представлява една молитва, изписана с тестеви символически белези.”

Всяко честване е сбор от ритуални действия, които носят своето символно послание. От особено значение за изпълняващите ритуалите е да знаят и разбират езика на символиката в тях. Защото влезли в този свят от словеса те самите стават слово от словото, способно да сътворява. Сега нека споделим заедно хляба на победилите заблудите на времето, за благословение на душите ни.

Древното значение на думата „ритуал“ е “Онова, което съответства на Божествения ред“. Тоест, ритуалът не е последователност от механични действия, които се извършват с определена повтаряемост. Той е низ от събития, които се случват в ред подобен на небесния, но се изпълняват тук между нас на земята. И когато ритуалите се съчетаят с тържеството на душата, тогава именно се случва празникът.

Цветен Георги хоро води,

Край хорото мила сестра,

Мила сестра Рани-поле.

Мила сестра хоро гледа

И на Георги проговаря:

Ой те тебе, мили брате,

Мили брате цветен Георги,

Отпусни се от хорото,

Па си иди във полето,

Да си обходиш зелен синор,

Зимниците изгинали,

Пролетници не никнали,

Стари баби из гора ходят,

Из гора ходят жир жируват,

Дребни деца в река ходят,

Пясък лижат за водица.

Цветен Георгу дожаляло,

Дожаляло, дотегнуло,

Та се пуснал от хорото,

И си стегнал враня коня,

И отиде в равно поле,

Та поръси ситна роса,

Ситна роса, дребен дъждец,

Зимниците пораснали,

Пролетници изникнали.