Лазаровден

Нека ви разкажем притча. За царството, което потънало в забрава, сякаш животът в него е заспал. Там птиците не пеели, защото птици нямало. Реките не се изпълвали с води на пролет, защото пролет нямало. И плодове е нямало, защото земята не раждала плода си. Бурени и репеи растяли вред и само свраките със своя крясък разкъсвали покоя в тишината. Кой би живял в такова царство?

Нека ви разкрием тайната… Царството си ти… царството съм аз… царството е моят, също твоят дом. Владетелят във този дом си ти и твоя е грижата за него. Твой е изборът кога какво ще посадиш. Помисли, утре като произрасте това, което си садил, ще ти се услади ли? Ако е горчив плодът, ще можеш ли да се наситиш с него?

“Каквото посееш, това и ще пожънеш”. Знаели са нашите деди, че грехът е също семе: oмраза, завист, алчност, похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, горделивост, лицемерие, лъжа, вражди, пиянства. От него пониква злотворството, което връзва човека в робство и разделя хората един от друг. А благословението е плод на други семена, засети в чиста съвест и добро сърце: доброта, милосърдие, вярност, щедрост, трудолюбие, себевладение, дълготърпение, разум, но най-големите са вярата, надеждата и любовта. Защото здравето, животът, изобилието, сполуката и мъдростта са дар за благородните, за тези, които милеят за рода и семейството, за тези, които търсят и пазят истината, за тези, които вършат Правда.

На Лазаровден земята търси своето благословение. Днес обраслото в тръни и репеи царство бива изчистено, за да може да се превърне в плодородна земя. Днес очакваме идването на ангелската благодат във всеки дом и за всеки в дома. Постиламе върху старите си, прашни пътища млади клонки от напъпилата пролет, дръзнали да избуят след дългите зимни дни. Отваряме портите широко, за да не ни отминат, но да ни посетят благи вестители, за да бъде за нас наречено онова, що е от Бога изречено…

Лазарката е образ на животворящия дух, без който не са възможни нито съживяването на природата, нито оздравяването и обновлението на човека,  нито радостта от светлината, нито любовта… Лазарката е със същност чиста, нравствена и добродетелна, достойна да носи белег ангелски. Затова и овчарската гега в ръката й става жезъл - инсигния за властта, която й се дава чрез благослова да сътворява нова действителност.  Издигнатите пастирски геги образуват границата между световете, те са небесните порти, през които момите ще преминат, за да придобият нов облик с нова светлина. Както възкръсналият Лазар прекрачи прага на земния си гроб и влезе от царството на смъртта към нов живот в ново естество, така и лазарките ще приемат  нова същност, преминавайки от земния свят в отвъдния. И така ще бъдат вестителки на Божествената милост и спасение, за да съживят земята за плодородие и душите на хората за добротворство.

Към влезлите в дворовете лазарки, първа ще дойде стопанката, защото тя е образ на душата на дома. Тя е като утробата, приемаща благословията и раждаща добродетели. Тя пази вярата и надеждата да не угаснат, а Любовта винаги да е на първо място от всичко.

Чадата в дома са благоволението на Небесният Отец към рода. Ако е женско, добро е - ще ражда, ако е мъжко, още по-добро - ще владее, ако са две, пълнота е, дадено е без остатък. Затова до стопанката ще пристъпят и чадата й, за да приемат с нея благословение от лазарките. Кой не желае да бъде благословен? Има ли човек, дето не желае да придобие както физическа, така и морална сила, за да може да върши добро? И ще се благослови онзи, дето търси, и ще се даде на онзи, дето хлопа, както на небето, така и на земята.

Не се е чуло, нито видяло нещо, което човек направи, да не му се върне. Защото се знае от незапомнени времена, че “всичко се връща”. Затова и стопанката ще отвърне на благословията, като дари лазарките с по едно бяло яйце – образ на семето, от което се ражда животът - Животът, който не преминава, а  продължава. Даруването е нещо материално, но то е видимия знак за съгласие и съединение с изреченото нематериално слово. Даденият дар е свидетелство пред видимите и невидимите за приемането на благослова Свише. То е като сключен завет между Благо-даващия и приемащия благословението.

И притчата за царството ще бъде друга. Ще е за царството, което всяка пролет трепетно посреща прелетните птици и песента им омайва мало и голямо и носи радост на сърцата. В това царство ще текат пълноводни реки и ще напояват земята, та да бъде плодородна. Наесен лозите ще тежат от узрелите гроздове, чакащи стопанина да ги откъсне. Мир и любов ще царуват в Дома и на мястото на запустението ще дойде всяко изобилие. А родът български ще продължава да живее и да благоденства.

Лазаровден

Нека ви разкажа притча. За царството, което потънало в забрава, сякаш всичко в него е заспало. Там птици не отлитали в страни далечни, защото птици нямало. Реките не се изпълвали с води на пролет, защото пролет нямало. Даже гроздовете никой не събирал в късна есен, защото есента не познавала пределите на царството. Бурени и репеи раждала земята и само свраките със своя крясък разкъсвали покоя в тишината. Кой би живял в такова царство?

Нека ви разкрия тайна. Царството си ти, царството съм аз, царството е моят дом, също твоят дом. Владетелят в дома си ти и твоя е грижата към него. Както и отговорността кога, какво садиш. Утре като произрасте, ако е горчиво, можеш ли да се наситиш с него?

В паметта народна се е съхранила мъдростта, че “Каквото повикаш,  това и ще ти се обади” и “Каквото посееш това и ще пожънеш”. Знаели са нашите деди, че ако в гняв и злоба чакаме, то злите сили викаме. А благословението свише - то е дар за благородните, за  милостивите, за дълго-търпеливите, за търсещите правда.

Според традицията ни, днес на днешния ден земята търси своето благословение. Днес обраслото в тръни и репеи царство бива изчистено и преобразено в земя плодородна.

Днес очакват идването на небесните, на ангелските същности във всеки дом и за всеки в дома. Да бъде наречено онова, що е от Бога изречено, да се съедини с копнежите в душата на човека всяко живот-раждащо слово и да се роди плод безценен без време и в преизобилна мярка.

          Лазарката е образ на небесното явление към човека, който го търси и очаква, на Съживителния Дух, без който не са възможни нито пробуждането, нито радостта от светлината, нито любовта. Лазарките са небесни птици, пратеници Божии, посещаващи дома на всеки в царството, пробуждащи и подновяващи жизнените сокове на всеки дом.

Лазарката е обиталище на неподправената чистота, която първа ще премине през дверите между земята и небето. За да й се даде власт да извиква и да явява благите намерения на Божията милост и за малкия, и за стареята, дори за странника по пътя, който уж случайно среща.

        Не е прието за жена, а колко повече за мома, да носи или да си служи с пастирска гега. Но днес лазарките ще преминат под две сключени геги като през вратите между небето и земята, за да се облекат в променено - ангелско естество. Така те са напълно овластени заради образа, който днес изпълват със съдържание небесно, заради силата, която са приели, чрез благо слово да сътворяват в действителност.

       Първа посреща лазарките стопанката -

 душата на дома, образ на утробата, която ражда вътре в нас. Тя би дала всичко, за да роди и да опази всяко добро семе и всеки роден плод. Тя бди замъждял фитил да не угасне и тръстиката сега порасла да се не погуби. Даваща, без мяра и без плата блага, създадени от трудовете на ръцете й.

         Кой не желае да бъде благословен? Има ли човек, който да нехае за това, дали ще бъде подкрепен в стремежа си към добротворство? Затова до стопанката ще пристъпят и чадата й, за да приемат с нея идното благоволение. Лазарките ще благословят, ще съединят любовта на Предвечния с душата на детето.

И тъй като не може добро да не се отплати, стопанката дарува лазарките с бели яйца – образ на живота плодоносен, на триединната същност на човека, който ще порасне дърво високо в царска градина.

И притчата за царството ще бъде друга. Ще е за царството през пролетта, което чака прелетните птици. Ще е за царството, в което децата спират да играят, омаяни от песента им; за пълноводните реки напояващи земята плодородна, за лозите натежали с плод, очакващи Стопанинът да ги приеме. А на следващата пролет трепетно очакване ще обхване царството поради приближаващото идване на прелетните птици…

 

Лазарица – шествие на идващото възкресение!

Два дни в годишния цикъл празници са отделени за тържеството на лазарките, обхождащи цялото село, очаквани от всеки дом да донесат благото словесно излияние към всеки, започвайки най-напред от стопанина на дома, та чак до най-скоро роденото. За да бъде както се помни от най-далечни времена: „От Бога изречено, на нас наречено!”. Това е благословението, дошло да разпали и обнови невидимия живот на целия дом, който се изгражда чрез личността на всеки един, и така с нова сила и вдъхновение всеки да принася от труденето си според длъжността и силата си.

Действията на влезлите във възраст да се задомяват и раждат момичета (подевки) са свързани с обхождане на махалите в селото, възпявайки благодатните и благородни качества във всеки. Това те правят както за ония, които ги приемат вътре зад портите на дома си, така и за случайно срещнати по пътя хора. За разлика от случайната среща, когато даровете на благополучието спохождат неочаквано човека, очакването вътре в дома, образ на обиталището, което сме самите ние, може да продължи чак до тъмни доби. И никой не смее да начене друго деяние, докле не приеме нареченото из устата на Лазарицата Божие предречено.

Едни от най-изящните песнопения са онези, отправяни към стопанката на дома, защото тя в длъжността си да ражда чада и да пази уюта на дома, естествено приема и отговорността всяко нещо, родено в дома, да бъде опазено. А за да бъде това, му е нужно то да бъде отгледано в любовта и чистотата присъщи на благораждащата, самата тя обиталище на истината и красотата, настанена в цареви дворове, обгрижваща мъжко дете лежащо в позлатена люлчица:

Летели са ми, летели, Лазаре,
Девет рала гълъби, Лазаре,
Я десето пауни, Лазаре.
Паднали ми са, паднали, Лазаре,
На царови дворове, Лазаре,
Що правеше царица? Лазаре,
Мъжко дете люлееше, Лазаре,
В позлатена люлчица; Лазаре,
С кутел бисер мереше, Лазаре,
На коприна го нижеше, Лазаре,
Та капица му везеше, Лазаре,
Със две игли сребрени, Лазаре,
С два конца златени, Лазаре,
На ред, на ред жълтици, Лазаре,
По средата бисер; Лазаре,
Дребен бисер делеше, Лазаре,
На гълъби го хвърляше: Лазаре,
Вити, вити, гълъби! Лазаре,
Вити, вити, пауни! Лазаре,
Да зобете бисерец, Лазаре,
С тая бяла пшеница.

За да бъде разпозната като стопанката на дома, една жена е трябвало първо да покрие главата си. Затова тя винаги е носила своята забрадка. Непокрита жена се е приемала като разголена и безсрамна. Неприлично е било да се показва гологлава, защото така тя седи само в най-личното и тайно общуване с мъжа си. На нейните коси, образ на красотата и нейната непресъхваща слава, можел да се наслаждава само той, нейният любим. Благодаващата било нужно да се препаше през кръста, образ на онова място на човешкото ни естество, което носи най-усилното бреме на деня. Слагала е пафти - женски накит направен от злато, сребро или пиринч, украсен с образите на същества обитаващи отвъд материалните измерения на живота и притежаващи сили, способни да въздействат на видимия свят. От тези отвъдни измерения тя черпела силата и търпението си, та да може да доведе до край всяко проявление, плод на заченатото в любовта й.


Голяма чест за невестите, вече минали под венчило, е да дадат за този празник своя сватбен накит на подевката, която стъпва в дела на бъдеща невяста. Приемайки белега в образа на огърлицата, отличаващ девойката от невястата, тя приема и силата, и благодатта на онази, за която вече се е случило преминаването. От този ден насетне Лазарицата ще начене да се украсява с метални накити, които до този момент за нея са били непознати и непозволени. Ще се облече и в нови, шарени ризи, които тя сама е везала в дома си. И ще сложи на главата си венец – образ на идващата в слава невяста, която е увенчана с доверието на мъжа си да сътворява и облагородява битието на дома.
Тук е мястото да споменем за връзката между образа на Лазарицата и познатия ни от свещените писания Лазар. Както Лазар премина през състоянията на смърт и живот, така и Лазарицата преминава от едно естество в друго. До този момент по природа дете, тя приема природата и образа на жена – обиталище на живота. Лазарицата изобразява промяната на земното ни естество чрез извикването на небесното явление, което е нужно, за да разцъфне и да се яви на бял свят новото. Затова Лазариците се кичат с паунови пера, за да бъдат като птици небесни, като ангели-вестители, посещаващи с благодат и благи наричания всеки дом, и приемащи даровете на живота - хляба и яйцето. Яйцето е онази единствена форма, съдържаща в себе си всичко необходимо, за да се образува от нея живот, който е способен да даде началото на друг живот, а той - на следващ и т.н. И затова яйцето е образът на пълноценния живот, плод на единението на небесно и земно, невидимо и видимо, отвъдно и настояще.

Хлябът, дето Лазарицата ще го пусне по течащата вода, е образът на преминаването през световете, за да бъде отнесен отвъд. Той е делът от земния свят, който се освещава на олтара в отвъдното чрез пускането по водата. Безценно е за човека да търси да се насища с отвъдните благодати в надпревара с тлението и времето. Затова и чийто залък изпревари останалите, тази е кумицата - най-личната, най-отбраната.
          Кума, кума, кумице!

 Сама си се кумила.
 Радка се падна кумица,

          Кумица, стара сватица.
          Напред, напред кумице!
          Напред си се паднала,
          Та щеш напред да идеш,
         Да пометеш дворове,
         Да наредиш столове,
         Да насядат кметове,
         Кметове, още кметици,
         Със алени сукници.
         Да разредят жълтици,

Да обнижат кумица
От петите до върха. 

Ето как посрещнахме ние Лазаровден на 24 април на тържеството на читалище "Райко Алексиев".

Така преживяхме Лазаровден на 27-ми април в залата на читалище "Райко Алексиев".

А участвахме и в празненството на читалище "Добри Чинтулов" в Дианабад

Добавете надпис