Сирни Заговезни и Прошка

   

Сирни Заговезни или Прошка е този празник през март, който по своебразен начин бележи краят на зимата и началото на пролетта. Но не просто краят на зимата, а прехода към „зрялата пролет“, пролетта на Великденския пост преди Възкресение. Предците ни са се научили да използват всяко време според предназначението му. 

  Затова са отделили времето на предстоящите усилени трудове, воюване и градеж от времето за тържествено смирение и даване на прошка. Има време на грешки, но има и време за даване на прошка и това време в нашия народен календар е по Сирни заговезни. Всяко нещо е добро, когато се извършва на времето си. Човекът е мъдър, когато разпознава врбемената, при което и мислите му, и делата му са в хармония със силите, които движат Вселената.

  Неслучайно този празник, освен Сирни заговезни, носи името Прошка – защото не може човек да започне пост – осветителна жертва на тялото и духа, подготовка за посрещане на Възкресението - както вътре, така и вън, ако човек не си е простил за несъвършенствата, за допуснатите грешки и не е поискал прошка за беззаконията си.

  Лошо е за човека да не разпознава делата си добри ли са или са зли. Да няма очи да види гнилия плод и да го различи от здравия и чистия. Лошо е и ако не осъзнае нуждата си да се опрости! Кой, обаче, има сили да поиска прошка? А кой има сила да даде прошка? Какво значи да простиш?....Не означава ли да оставиш настрани всичко извършено против теб – да дадеш добро вместо зло, да благословиш вместо да прокълнеш, да обикнеш вместо да намразиш? Тогава, кой колкото и да е зъл, ще продължи да ти върши зло, щом отвътре в теб има една любов, която така дълго устоява? Ти ще бъдеш като скала в бурно море, която вълните не могат да помръднат. Прошката, която си отдал, ще въздигне душата ти при Бога, а Той ще заповяда на ангелите си да те пазят, ще те насити с благата си, а горделивият ще си отиде празен. Защото Всевиждащият не можеш да излъжеш в нищо.

Прошката е входът или вратата, през която човешкото естество трябва да премине, за да отхръли от себе си товарите, да се укрепи, да се облече в любов и да влезе в периода на пост.

  Влезли във времето отредено да простим, застанали всред най-близките в дома, първо искаме прошка, според както е и писано: "Ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първо се помири с барта си, и тогава дойди и принеси дара си." (Мат. 5 23-24)

   Хората го наричат още Старчовден, защото прошка се взима или дава от най-старият или по-младите искат прошка от по-старите. Старецът в къщата, онзи който има знанието на опита и на комуто се полага по отческо право и поради заслугите на дългогодишната си грижа и труд да даде прошка на домочадието.

  Затова и ще дойде стареята в дома, дето е видял с очите си по много и от добруването, и от тегобилото. Притежаващ знанието и умението как се поставят началата на всеки труд, усърдието, с което делото се докарва до края, как се търпи и как се устоява. Ще приседне, в достолепието на годините си, за да влезе в дела си отреден му да благославя.

 

  Има ли някой човек, който може да отмени вината на виновния или на това е способен  само Единия Бог? Истина е, че прошката е тайна. Тайна, която освобождава душата от оковите на злото, от тежестта на грешката, от товара на неизплатения дълг. И така в този миг от вечността, застанала пред образа на Най-стария по дни, всяка душа, която копнее да се облече в бяла дреха, да се очисти от чернилката на деня изрича „Прости ми!“. И старецът отговоря: “Простен да си и Бог да ти прости!”. Така и даващият, и приемащият прошка продължават по своя път, очистени и придобили силата на ново вдъхновение за живот. 

  Стареят издига хляба, който стопанката е приготвила, освещава го с молитва и изрича: „Отче, помогни ни да си простим!“ Защото не човека има сили да забрави, а от Бога е силата за всяко добро.

  Така, домочадието е приело прошка. В пълно доверие, всяка душа се е освободила от бремето на грешките си. И е приела лекота. Сега тя е свободна да гради и твори нови пътища, нова любов, да храни нови надежди, да се бори за живот.

  Тук идва времето за хамкането, същността на което също има своите дълбоки духовни корени. Стопанката на дома е подготвила бяла вълнена нишка, образ на житейския ни път, благославян Свише. Към конеца е превързано яйце. В хамкането участват децата, образ на невинността и чистотата, на чистите и подновени стремления за живот.

  Защо яйце? Яйцето е образ на зараждащият се живот, на триединната същност на човека. Черупката - човешкото тяло, пазещо като страж, Белтъкът - душата, която храни зародиша жълтък, а жълтъкът е вътрешният  човек – най-съкровеното човешко естество. Скритото имане на всеки. Затова всеки бърза да стигне яйцето, да се пребори за наградата си. Да му бъде не само на този свят, но и в идещия, според както е писано: “на онзи, който хлопа, ще му се отвори и който търси, ще намери” дял скъпоценен.

 И се завърта яйцето и се полюшва на връвта на живота и само най-усърдния, но и най-търпеливия, най-изпълнения с вяра и този, в който не умира надеждата ще достигне до скритото имане, ще „улови“ най-съкровената си мечта и ще я сбъдне, ще сътвори безценен плод. Но затуй е нужно да сме като децата, да се радваме на всяко добро и да плачем за всяка неправда, непрестанно да си представяме своите мечти и да търсим, да не преставаме да хлопаме на вратата на своя Баща, който да ни даде познанието как да ги сътворим, защото от него започва връвта на живота.

 А после вечерята момите,  дето са останали непоискани от сватове, ще вържат върховете на два пръта, за да направят врата като изход. Но и като вход към бъдещото време, към идните дни. Ще посеят семена, ще посеят надеждата си – за задомяване, за любим, за зачеване , за домочадие, за плодородие. За да не помръкне светлината в душите им и да не погине любовта им.

Различният Бабинден

Хронология на обичая и послание на ритуалните действия

Популярното схващане за Бабинден е, че този празник е посветен на почитта към онази благородна жена, която първа посреща новороденото и подкрепя него и родилката в първите дни и месеци след раждането. Успоредно с това ярко присъства и тържеството в чест на жените в детеродна възраст. На този ден се извършват редица ритуали (умиване ръцете на бабата, даруване, къпане на бабата на чешмата или на реката), като всичко преминава във всеобща веселба и закачливи подмятания.

Но вълшебството на празника не е в последователността на някакви конкретни действия и участието на хора от определен пол или група в обществото в „представлението” на празника. Вълшебството идва от разбирането, че всичко това е език на образи и идеи, целта на който е да ни разкаже приказка. Приказката за благораждащото естество на всеки един от нас. 

Колко от нас познават и разбират този език? И доколко съумяваме да прозрем смисъла и посланието на образите в рисунките, по елементите на дрехите, украсата върху хляба? Живеем в години на „прогрес” и „свободно творчество”, но колко свободни сме в действителност да тръгнем и да изследваме скритото значение на тази образност, което е било познато на народа ни до преди малко повече от век? Това значение остава скрито за нас, затова и не можем да се насладим на вълшебството на празинка, и той остава ограничен в „трябва” и „така се прави”.

А приказката на Бабинден започва рано сутринта, когато акуширалата благородна се подготвя да посети домовете, в които е посрещнала новия живот през изминалата година, като се облича в празнична премяна. Тя слага престилката изпъстрена със знаци и символи, един своеобразен герб на рода, на който е наследник. Защото в стари времена всяка дарба, знание и умение е пазено и предавано от поколение на поколение, от вещия и можещия на достойния и способен да опази и предава. Препасва кръста си с ален пояс на правда и истина.

   Покрива главата си, понеже срамота е жена гологлава. Покривалото й е с цвета на вечнозеленото дърво, чиято сила не преминава. Накичва се от двете страни с китка цвете, подобно на разцъфналото „Да и Амин” на всяко добро.

  Така пременена, тя бърза да обиколи домовете, в които се е състояло раждане. Тя умива ритуално всяко дете, което е посрещнала в ръцете си през изминалата година, помазва бузките му с мед и масло и му завързва усукани бял и червен конец, наричайки благословения и благопожелания.

    Присъствието на бялата и червената нишка в този ден не е случайно, защото те са преобраз на чистотата и силата на живота. Ритуалното им завързване за ръчичката на новороденото или кърмачето и изричането на благословение е своеобразен акт на сътворение на нови начала и реалности от благото присъствие - ангелския пратеник, подкрепил този живот в самото му начало. Повиканото благо неотлъчно ще съпровожда детето в порастването и съзряването му, за да може един ден, отново в чистота и сила, то самото да създава начала, да извиква раелности и да материлизира много идеи.

   Към обяд пазещата живота се прибира у дома и се приготвя да посрещне благото идване и към самата нея от онези, опитали от плодовете на нейната добродетелност.

   Младите жени, родили през изминалата година, ще дойдат да я почетат за положените грижи и усилия, като й целунат ръка и я дарят. Те й подават сапун и й поливат да си умие ръцете. Така те ритуално освобождават Благо-родната от нейната обязаност да обгрижва родилките и новородените както в материалното измерение, така и в духовния свят чрез застъпничество и молитва.

   На Благо-творящата се поднасят дарове - хляб и вино, образи на новото потекло, към което принадлежи всеки, дръзнал да премине отвъд границите на видимото и тленното, да остави първичното в себе си и да приеме даровете свише от Благо-родния, даващ живота. И чрез делата си и той, подобно на своя Родител, да сътворява битие по образ и подобие на небесното.

 

   Тези дарове се оставят на трапезата, която се прекадява, като по този начин се отделя и сакрализира, образ на олтар с благодарствени приноси.

   Сеенето (поръсването) на просо над трапезата и над жените е особена част от празничната ритуалност на Бабинден. Просото е символ на изобилие и ситост. С поръсването на трапезата с просо, Благо-даващата нарича за преизобилстване на доброто и благоденствието, върнали се към принеслите благодарствените приноси. А ръсенето на жените е молитвата, изречена от Благородната, за благо зачеване и благодатно раждане не само на човешките чада, но и на всяко чадородие в душите и сърцата на присъстващите.

   Идва момента за извършване на водното умиване на Благо-родната. Умиването в традицията ни е образ, носещ идеята за преминаването от едно измерение в друго. Иначе казано - преминаването между световете. Както новородените, за които се счита, че до четиридесетия си ден са между този свят и отвъдния, така и за бабувалата, която чрез своите молитви и ходатайство в дома Господен предстравлява връзката за тях между небето и земята през всичките четиридесет дни. Тя извиква тяхното благословение от невидимия свят на божествените сили във видимото измерение на телата. Актът на водното умиване е образ както на нейното лично преобразяване и преминаване, така и на нейната роля на медиатор между световете и застъпник пред видими е невидими сили. На път за дома й мъжете, участващи в ритуала, я носят на ръце, за да не окаля тя нозете си в прахта на злободневието, понеже Благо-детелната, изобразила в себе си благодати и добродетели, чиито източник не е от земния свят, сега е почитана като самия Източник на всяко благо и добро - Слънцето на правдата за душите на обитаващите в този свят.

Честит и светъл празник! 

Лазарица – шествие на идващото възкресение!

Два дни в годишния цикъл празници са отделени за тържеството на лазарките, обхождащи цялото село, очаквани от всеки дом да донесат благото словесно излияние към всеки, започвайки най-напред от стопанина на дома, та чак до най-скоро роденото. За да бъде както се помни от най-далечни времена: „От Бога изречено, на нас наречено!”. Това е благословението, дошло да разпали и обнови невидимия живот на целия дом, който се изгражда чрез личността на всеки един, и така с нова сила и вдъхновение всеки да принася от труденето си според длъжността и силата си.

Действията на влезлите във възраст да се задомяват и раждат момичета (подевки) са свързани с обхождане на махалите в селото, възпявайки благодатните и благородни качества във всеки. Това те правят както за ония, които ги приемат вътре зад портите на дома си, така и за случайно срещнати по пътя хора. За разлика от случайната среща, когато даровете на благополучието спохождат неочаквано човека, очакването вътре в дома, образ на обиталището, което сме самите ние, може да продължи чак до тъмни доби. И никой не смее да начене друго деяние, докле не приеме нареченото из устата на Лазарицата Божие предречено.

Едни от най-изящните песнопения са онези, отправяни към стопанката на дома, защото тя в длъжността си да ражда чада и да пази уюта на дома, естествено приема и отговорността всяко нещо, родено в дома, да бъде опазено. А за да бъде това, му е нужно то да бъде отгледано в любовта и чистотата присъщи на благораждащата, самата тя обиталище на истината и красотата, настанена в цареви дворове, обгрижваща мъжко дете лежащо в позлатена люлчица:

Летели са ми, летели, Лазаре,
Девет рала гълъби, Лазаре,
Я десето пауни, Лазаре.
Паднали ми са, паднали, Лазаре,
На царови дворове, Лазаре,
Що правеше царица? Лазаре,
Мъжко дете люлееше, Лазаре,
В позлатена люлчица; Лазаре,
С кутел бисер мереше, Лазаре,
На коприна го нижеше, Лазаре,
Та капица му везеше, Лазаре,
Със две игли сребрени, Лазаре,
С два конца златени, Лазаре,
На ред, на ред жълтици, Лазаре,
По средата бисер; Лазаре,
Дребен бисер делеше, Лазаре,
На гълъби го хвърляше: Лазаре,
Вити, вити, гълъби! Лазаре,
Вити, вити, пауни! Лазаре,
Да зобете бисерец, Лазаре,
С тая бяла пшеница.

За да бъде разпозната като стопанката на дома, една жена е трябвало първо да покрие главата си. Затова тя винаги е носила своята забрадка. Непокрита жена се е приемала като разголена и безсрамна. Неприлично е било да се показва гологлава, защото така тя седи само в най-личното и тайно общуване с мъжа си. На нейните коси, образ на красотата и нейната непресъхваща слава, можел да се наслаждава само той, нейният любим. Благодаващата било нужно да се препаше през кръста, образ на онова място на човешкото ни естество, което носи най-усилното бреме на деня. Слагала е пафти - женски накит направен от злато, сребро или пиринч, украсен с образите на същества обитаващи отвъд материалните измерения на живота и притежаващи сили, способни да въздействат на видимия свят. От тези отвъдни измерения тя черпела силата и търпението си, та да може да доведе до край всяко проявление, плод на заченатото в любовта й.


Голяма чест за невестите, вече минали под венчило, е да дадат за този празник своя сватбен накит на подевката, която стъпва в дела на бъдеща невяста. Приемайки белега в образа на огърлицата, отличаващ девойката от невястата, тя приема и силата, и благодатта на онази, за която вече се е случило преминаването. От този ден насетне Лазарицата ще начене да се украсява с метални накити, които до този момент за нея са били непознати и непозволени. Ще се облече и в нови, шарени ризи, които тя сама е везала в дома си. И ще сложи на главата си венец – образ на идващата в слава невяста, която е увенчана с доверието на мъжа си да сътворява и облагородява битието на дома.
Тук е мястото да споменем за връзката между образа на Лазарицата и познатия ни от свещените писания Лазар. Както Лазар премина през състоянията на смърт и живот, така и Лазарицата преминава от едно естество в друго. До този момент по природа дете, тя приема природата и образа на жена – обиталище на живота. Лазарицата изобразява промяната на земното ни естество чрез извикването на небесното явление, което е нужно, за да разцъфне и да се яви на бял свят новото. Затова Лазариците се кичат с паунови пера, за да бъдат като птици небесни, като ангели-вестители, посещаващи с благодат и благи наричания всеки дом, и приемащи даровете на живота - хляба и яйцето. Яйцето е онази единствена форма, съдържаща в себе си всичко необходимо, за да се образува от нея живот, който е способен да даде началото на друг живот, а той - на следващ и т.н. И затова яйцето е образът на пълноценния живот, плод на единението на небесно и земно, невидимо и видимо, отвъдно и настояще.

Хлябът, дето Лазарицата ще го пусне по течащата вода, е образът на преминаването през световете, за да бъде отнесен отвъд. Той е делът от земния свят, който се освещава на олтара в отвъдното чрез пускането по водата. Безценно е за човека да търси да се насища с отвъдните благодати в надпревара с тлението и времето. Затова и чийто залък изпревари останалите, тази е кумицата - най-личната, най-отбраната.
          Кума, кума, кумице!

 Сама си се кумила.
 Радка се падна кумица,

          Кумица, стара сватица.
          Напред, напред кумице!
          Напред си се паднала,
          Та щеш напред да идеш,
         Да пометеш дворове,
         Да наредиш столове,
         Да насядат кметове,
         Кметове, още кметици,
         Със алени сукници.
         Да разредят жълтици,

Да обнижат кумица
От петите до върха. 

Ето как посрещнахме ние Лазаровден на 24 април на тържеството на читалище "Райко Алексиев".

Така преживяхме Лазаровден на 27-ми април в залата на читалище "Райко Алексиев".

А участвахме и в празненството на читалище "Добри Чинтулов" в Дианабад

Добавете надпис