Лазарица – шествие на идващото възкресение!

Два дни в годишния цикъл празници са отделени за тържеството на лазарките, обхождащи цялото село, очаквани от всеки дом да донесат благото словесно излияние към всеки, започвайки най-напред от стопанина на дома, та чак до най-скоро роденото. За да бъде както се помни от най-далечни времена: „От Бога изречено, на нас наречено!”. Това е благословението, дошло да разпали и обнови невидимия живот на целия дом, който се изгражда чрез личността на всеки един, и така с нова сила и вдъхновение всеки да принася от труденето си според длъжността и силата си.

Действията на влезлите във възраст да се задомяват и раждат момичета (подевки) са свързани с обхождане на махалите в селото, възпявайки благодатните и благородни качества във всеки. Това те правят както за ония, които ги приемат вътре зад портите на дома си, така и за случайно срещнати по пътя хора. За разлика от случайната среща, когато даровете на благополучието спохождат неочаквано човека, очакването вътре в дома, образ на обиталището, което сме самите ние, може да продължи чак до тъмни доби. И никой не смее да начене друго деяние, докле не приеме нареченото из устата на Лазарицата Божие предречено.

Едни от най-изящните песнопения са онези, отправяни към стопанката на дома, защото тя в длъжността си да ражда чада и да пази уюта на дома, естествено приема и отговорността всяко нещо, родено в дома, да бъде опазено. А за да бъде това, му е нужно то да бъде отгледано в любовта и чистотата присъщи на благораждащата, самата тя обиталище на истината и красотата, настанена в цареви дворове, обгрижваща мъжко дете лежащо в позлатена люлчица:

Летели са ми, летели, Лазаре,
Девет рала гълъби, Лазаре,
Я десето пауни, Лазаре.
Паднали ми са, паднали, Лазаре,
На царови дворове, Лазаре,
Що правеше царица? Лазаре,
Мъжко дете люлееше, Лазаре,
В позлатена люлчица; Лазаре,
С кутел бисер мереше, Лазаре,
На коприна го нижеше, Лазаре,
Та капица му везеше, Лазаре,
Със две игли сребрени, Лазаре,
С два конца златени, Лазаре,
На ред, на ред жълтици, Лазаре,
По средата бисер; Лазаре,
Дребен бисер делеше, Лазаре,
На гълъби го хвърляше: Лазаре,
Вити, вити, гълъби! Лазаре,
Вити, вити, пауни! Лазаре,
Да зобете бисерец, Лазаре,
С тая бяла пшеница.

За да бъде разпозната като стопанката на дома, една жена е трябвало първо да покрие главата си. Затова тя винаги е носила своята забрадка. Непокрита жена се е приемала като разголена и безсрамна. Неприлично е било да се показва гологлава, защото така тя седи само в най-личното и тайно общуване с мъжа си. На нейните коси, образ на красотата и нейната непресъхваща слава, можел да се наслаждава само той, нейният любим. Благодаващата било нужно да се препаше през кръста, образ на онова място на човешкото ни естество, което носи най-усилното бреме на деня. Слагала е пафти - женски накит направен от злато, сребро или пиринч, украсен с образите на същества обитаващи отвъд материалните измерения на живота и притежаващи сили, способни да въздействат на видимия свят. От тези отвъдни измерения тя черпела силата и търпението си, та да може да доведе до край всяко проявление, плод на заченатото в любовта й.


Голяма чест за невестите, вече минали под венчило, е да дадат за този празник своя сватбен накит на подевката, която стъпва в дела на бъдеща невяста. Приемайки белега в образа на огърлицата, отличаващ девойката от невястата, тя приема и силата, и благодатта на онази, за която вече се е случило преминаването. От този ден насетне Лазарицата ще начене да се украсява с метални накити, които до този момент за нея са били непознати и непозволени. Ще се облече и в нови, шарени ризи, които тя сама е везала в дома си. И ще сложи на главата си венец – образ на идващата в слава невяста, която е увенчана с доверието на мъжа си да сътворява и облагородява битието на дома.
Тук е мястото да споменем за връзката между образа на Лазарицата и познатия ни от свещените писания Лазар. Както Лазар премина през състоянията на смърт и живот, така и Лазарицата преминава от едно естество в друго. До този момент по природа дете, тя приема природата и образа на жена – обиталище на живота. Лазарицата изобразява промяната на земното ни естество чрез извикването на небесното явление, което е нужно, за да разцъфне и да се яви на бял свят новото. Затова Лазариците се кичат с паунови пера, за да бъдат като птици небесни, като ангели-вестители, посещаващи с благодат и благи наричания всеки дом, и приемащи даровете на живота - хляба и яйцето. Яйцето е онази единствена форма, съдържаща в себе си всичко необходимо, за да се образува от нея живот, който е способен да даде началото на друг живот, а той - на следващ и т.н. И затова яйцето е образът на пълноценния живот, плод на единението на небесно и земно, невидимо и видимо, отвъдно и настояще.

Хлябът, дето Лазарицата ще го пусне по течащата вода, е образът на преминаването през световете, за да бъде отнесен отвъд. Той е делът от земния свят, който се освещава на олтара в отвъдното чрез пускането по водата. Безценно е за човека да търси да се насища с отвъдните благодати в надпревара с тлението и времето. Затова и чийто залък изпревари останалите, тази е кумицата - най-личната, най-отбраната.
          Кума, кума, кумице!

 Сама си се кумила.
 Радка се падна кумица,

          Кумица, стара сватица.
          Напред, напред кумице!
          Напред си се паднала,
          Та щеш напред да идеш,
         Да пометеш дворове,
         Да наредиш столове,
         Да насядат кметове,
         Кметове, още кметици,
         Със алени сукници.
         Да разредят жълтици,

Да обнижат кумица
От петите до върха. 

Ето как посрещнахме ние Лазаровден на 24 април на тържеството на читалище "Райко Алексиев".

Така преживяхме Лазаровден на 27-ми април в залата на читалище "Райко Алексиев".

А участвахме и в празненството на читалище "Добри Чинтулов" в Дианабад

Добавете надпис

Прошка - Сирни Заговезни

Същността на празника Сирни заговезни или Прошка

Паралията

Хлябът

Празникът не е театър или представление, подплатени с излишна зрелищност, целта на които е да поразсеят присъстващите от трудната действителност на битието. Честването се превръща в празник само тогава, когато празнува душата, въведена в етапите и действията на ритуала. Но за да успее да премине през всяко едно от ритуалните действия, тя трябва да познава скрития им замисъл и да е готова открито и напълно да го приеме. Защото зад всеки образ стоят послания и идеи, изграждащи естетически критерии и нравственост.

Най-старият по дни

Първият и основен образ, който присъства в ритуалните действия на празника Прошка, е най-възрастният в дома. Той като личността, преминала през многото води на житейския си път, придобила мъдростта в годините си, приема делa на даващия прошка. Чрез неговите дела са поставени началата на рода, чрез трудолюбието му са пазени и разширявани дворовете на дома, в който всеки принася своя дял от благата. Така чрез делата и плодовете му той се доближава до образа на Най-Древният по дни,  на Благият, който благославя всеки нов живот и го пази в здраве и сила.

Другите образи в празника са тези на домочадието. 

Младите са онези, които са в силата си да понесат жегата на деня, но също и в нуждата да приемат мъдрост, да потърсят съвет, да почерпят поука. В градежа на своя живот, когато те стъпка по стъпка, камък по камък съграждат дома, който са самите те, те влизат във взаимоотношения и правят избори, в които грешат спрямо другите, най-вече спрямо домашните си.

И както е казано в свещените писания:

Децата

„Ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първо се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си”. (Мат. 5:23-24).

Децата са образ на чистотата и невинността, толкова характерни за онази част от човешкото естество, в която няма гордост или предразсъдъци и която се впуска в игри и начинания с едничката цел да открива Живота и всички негови първопричини, за да се учи и назидава. Единствено там всяко благодатно семенце може да роди плодове на Живот. И затова в миналото на много места децата не са участвали в искането на прошка, а на тях им е отреждано място само в надпреварата за яйцето.

Ритуали в празника

Актът на опрощаването 

"Отче, прости ни!"

Кой е достатъчно силен, за да прости? И като кажеш „Прости!” отнема ли се отговорността ти относно случилото се? Трябва ли всичко да се прощава?

Естествено, събитията в миналото не могат да бъдат променени. Нито може да бъде отнета отговорността за постъпки и действия. Но и простилият, и изпросилият прошка се освобождават от връзките на злотворството, в които биват отровени душите им. Така и двамата влизат в духовно обновление на пътя си, защото и за да изпросиш прошка, и за да простиш, са необходими духовни сили и воля, които приложени на практика облагородяват и осветляват всяка душа. Но на кой земен човек е дадена сила и власт да прощава, не принадлежат ли те единствено на Благородния? На Единия, поставящ всяко начало и имащ властта да доведе всяко начинание до своят край? Затова преди да започне опрощаването, стопанинът издига хляба на трапезата с думите: „Прости ни, Боже, и помогни и ние да си простим!” И след това при поисканата от него прошка той отговаря: „Простен да си! И Бог да ти прости!”

Хамкането

Хамкане

Масово е разпространено схващането, че този ритуал се изпълнява с халва. Но първите етнографи описвали ритуала разказват, че той се е изпълнявал с яйце и сирене  и че е загубил своята автентичност, когато, в началото в градовете, а после и в по-малките населени места, започват да използват халва. Защо точно яйце? И защо провесено на конец, което трябва да се гони с уста от децата? Яйцето е образ на новия живот, на „истинния живот”, който съдържа в себе си всичко необходимо, за да може зародишът да расте и да се развие в цялостен и пълноценен плод. Чрез нишката на живота старите и мъдрите предават това знание на децата, за да покълне и в тях семето на мъдростта и силата на рода, които са благословението свише. А детската игра на гонене на яйцето представлява онази борба, в която всеки бърза да хване по-големия и по-добър дял, но само най-достойния и най-подготвения получава наградата си. И както е изречено в древните писания, само на онзи, който хлопа ще му се отвори и който търси ще намери.

"Отче наш, който си на небесата, помогни ни да си простим!"