Ателие за възстановяване на Фолклор и Традиции Epode: Лазарица

Два дни в годишния цикъл празници са отделени за тържеството на лазарките, обхождащи цялото село, очаквани от всеки дом да донесат благото словесно излияние към всеки, започвайки най-напред от стопанина на дома, та чак до най-скоро роденото. За да бъде както се помни от най-далечни времена: „От Бога изречено, на нас наречено!”. Това е благословението, дошло да разпали и обнови невидимия живот на целия дом, който се изгражда чрез личността на всеки един, и така с нова сила и вдъхновение всеки да принася от труденето си според длъжността и силата си.

Действията на влезлите във възраст да се задомяват и раждат момичета (подевки) са свързани с обхождане на махалите в селото, възпявайки благодатните и благородни качества във всеки. Това те правят както за ония, които ги приемат вътре зад портите на дома си, така и за случайно срещнати по пътя хора. За разлика от случайната среща, когато даровете на благополучието спохождат неочаквано човека, очакването вътре в дома, образ на обиталището, което сме самите ние, може да продължи чак до тъмни доби. И никой не смее да начене друго деяние, докле не приеме нареченото из устата на Лазарицата Божие предречено.

Едни от най-изящните песнопения са онези, отправяни към стопанката на дома, защото тя в длъжността си да ражда чада и да пази уюта на дома, естествено приема и отговорността всяко нещо, родено в дома, да бъде опазено. А за да бъде това, му е нужно то да бъде отгледано в любовта и чистотата присъщи на благораждащата, самата тя обиталище на истината и красотата, настанена в цареви дворове, обгрижваща мъжко дете лежащо в позлатена люлчица:

Летели са ми, летели, Лазаре,
Девет рала гълъби, Лазаре,
Я десето пауни, Лазаре.
Паднали ми са, паднали, Лазаре,
На царови дворове, Лазаре,
Що правеше царица? Лазаре,
Мъжко дете люлееше, Лазаре,
В позлатена люлчица; Лазаре,
С кутел бисер мереше, Лазаре,
На коприна го нижеше, Лазаре,
Та капица му везеше, Лазаре,
Със две игли сребрени, Лазаре,
С два конца златени, Лазаре,
На ред, на ред жълтици, Лазаре,
По средата бисер; Лазаре,
Дребен бисер делеше, Лазаре,
На гълъби го хвърляше: Лазаре,
Вити, вити, гълъби! Лазаре,
Вити, вити, пауни! Лазаре,
Да зобете бисерец, Лазаре,
С тая бяла пшеница.

За да бъде разпозната като стопанката на дома, една жена е трябвало първо да покрие главата си. Затова тя винаги е носила своята забрадка. Непокрита жена се е приемала като разголена и безсрамна. Неприлично е било да се показва гологлава, защото така тя седи само в най-личното и тайно общуване с мъжа си. На нейните коси, образ на красотата и нейната непресъхваща слава, можел да се наслаждава само той, нейният любим. Благодаващата било нужно да се препаше през кръста, образ на онова място на човешкото ни естество, което носи най-усилното бреме на деня. Слагала е пафти - женски накит направен от злато, сребро или пиринч, украсен с образите на същества обитаващи отвъд материалните измерения на живота и притежаващи сили, способни да въздействат на видимия свят. От тези отвъдни измерения тя черпела силата и търпението си, та да може да доведе до край всяко проявление, плод на заченатото в любовта й.

Голяма чест за невестите, вече минали под венчило, е да дадат за този празник своя сватбен накит на подевката, която стъпва в дела на бъдеща невяста. Приемайки белега в образа на огърлицата, отличаващ девойката от невястата, тя приема и силата, и благодатта на онази, за която вече се е случило преминаването. От този ден насетне Лазарицата ще начене да се украсява с метални накити, които до този момент за нея са били непознати и непозволени. Ще се облече и в нови, шарени ризи, които тя сама е везала в дома си. И ще сложи на главата си венец – образ на идващата в слава невяста, която е увенчана с доверието на мъжа си да сътворява и облагородява битието на дома.
Тук е мястото да споменем за връзката между образа на Лазарицата и познатия ни от свещените писания Лазар. Както Лазар премина през състоянията на смърт и живот, така и Лазарицата преминава от едно естество в друго. До този момент по природа дете, тя приема природата и образа на жена – обиталище на живота. Лазарицата изобразява промяната на земното ни естество чрез извикването на небесното явление, което е нужно, за да разцъфне и да се яви на бял свят новото. Затова Лазариците се кичат с паунови пера, за да бъдат като птици небесни, като ангели-вестители, посещаващи с благодат и благи наричания всеки дом, и приемащи даровете на живота - хляба и яйцето. Яйцето е онази единствена форма, съдържаща в себе си всичко необходимо, за да се образува от нея живот, който е способен да даде началото на друг живот, а той - на следващ и т.н. И затова яйцето е образът на пълноценния живот, плод на единението на небесно и земно, невидимо и видимо, отвъдно и настояще.

Хлябът, дето Лазарицата ще го пусне по течащата вода, е образът на преминаването през световете, за да бъде отнесен отвъд. Той е делът от земния свят, който се освещава на олтара в отвъдното чрез пускането по водата. Безценно е за човека да търси да се насища с отвъдните благодати в надпревара с тлението и времето. Затова и чийто залък изпревари останалите, тази е кумицата - най-личната, най-отбраната.
Кума, кума, кумице!

Сама си се кумила.
Радка се падна кумица,

Кумица, стара сватица.
Напред, напред кумице!
Напред си се паднала,
Та щеш напред да идеш,
Да пометеш дворове,
Да наредиш столове,
Да насядат кметове,
Кметове, още кметици,
Със алени сукници.
Да разредят жълтици,

Да обнижат кумица
От петите до върха.