Нека ви разкажа притча. За царството, което потънало в забрава, сякаш
всичко в него е заспало. Там птици не отлитали в страни далечни, защото птици
нямало. Реките не се изпълвали с води на пролет, защото пролет нямало. Даже гроздовете
никой не събирал в късна есен, защото есента не познавала пределите на
царството. Бурени и репеи раждала земята и само свраките със своя крясък
разкъсвали покоя в тишината. Кой би живял в такова царство?
Нека ви разкрия тайна. Царството си ти, царството съм аз, царството е моят
дом, също твоят дом. Владетелят в дома си ти и твоя е грижата към него. Както и
отговорността кога, какво садиш. Утре като произрасте, ако е горчиво, можеш ли да се наситиш с него?
В паметта народна се е съхранила мъдростта, че “Каквото повикаш, това и ще ти се обади” и “Каквото посееш това
и ще пожънеш”. Знаели са нашите деди, че ако в гняв и злоба чакаме, то злите
сили викаме. А благословението свише - то е дар за благородните, за милостивите, за дълго-търпеливите, за търсещите
правда.
Според традицията ни, днес на днешния ден земята търси своето благословение.
Днес обраслото в тръни и репеи царство бива изчистено и преобразено в земя
плодородна.
Днес очакват идването на небесните, на ангелските същности във всеки дом и
за всеки в дома. Да бъде наречено онова, що е от Бога изречено, да се съедини с
копнежите в душата на човека всяко живот-раждащо слово и да се роди плод безценен
без време и в преизобилна мярка.
Лазарката е образ на небесното явление към човека, който го търси и очаква,
на Съживителния Дух, без който не са възможни нито пробуждането, нито радостта
от светлината, нито любовта. Лазарките са небесни птици, пратеници Божии,
посещаващи дома на всеки в царството, пробуждащи и подновяващи жизнените сокове
на всеки дом.
Лазарката е обиталище на неподправената чистота, която първа ще премине
през дверите между земята и небето. За да й се даде власт да извиква и да явява
благите намерения на Божията милост и за малкия, и за стареята, дори за
странника по пътя, който уж случайно среща.
Не е прието за жена, а колко повече за мома, да носи или да си служи с
пастирска гега. Но днес лазарките ще преминат под две сключени геги като през
вратите между небето и земята, за да се облекат в променено - ангелско
естество. Така те са напълно овластени заради образа, който днес изпълват със
съдържание небесно, заради силата, която са приели, чрез благо слово да сътворяват
в действителност.
Първа посреща лазарките стопанката -
душата на дома, образ на утробата, която ражда вътре в нас. Тя би дала всичко, за да роди и да опази всяко добро семе и всеки роден плод. Тя бди замъждял фитил да не угасне и тръстиката сега порасла да се не погуби. Даваща, без мяра и без плата блага, създадени от трудовете на ръцете й.
Кой не желае да бъде благословен? Има ли човек, който да нехае за това,
дали ще бъде подкрепен в стремежа си към добротворство? Затова до стопанката ще
пристъпят и чадата й, за да приемат с нея идното благоволение. Лазарките ще
благословят, ще съединят любовта на Предвечния с душата на детето.
И тъй като не
може добро да не се отплати, стопанката дарува лазарките с бели яйца – образ на
живота плодоносен, на триединната същност на човека, който ще порасне дърво
високо в царска градина.
И притчата за
царството ще бъде друга. Ще е за царството през пролетта, което чака прелетните
птици. Ще е за царството, в което децата спират да играят, омаяни от песента им;
за пълноводните реки напояващи земята плодородна, за лозите натежали с плод,
очакващи Стопанинът да ги приеме. А на следващата пролет трепетно очакване ще
обхване царството поради приближаващото идване на прелетните птици…
