Света София и дъщерите й Вяра, Надежда и Любов

На 17 септември отбелязваме денят на нашата столица Софиа - древен град, който съществува от 7000 години, почти от зората на човешкия род. В него са живели славните серди, до него са се домогвали всички завоеватели, в него се е провел един от първите вселенски събори на ранната църква - Сердикийският от 334 г., още когато тя е била единна и гонена от противниците на доброто. Тук е издаден и Сердикийският едикт – първият в света документ, постановяващ толерантност и равноправие. Той е издаден от император Галерий на 30 април 311 г. и с него се дава право на свободно изповядване на всички религии и се слага край на гоненията срещу християните.

Нашите предци са населявали този град стотици години. И това, което те са ни оставили в завещание е велико, защото то е неръкотворно, нематериално и затова - вечно, непреминаващо. Именно поради вярата в Бога и произхождащите от нея добродетели предците ни са приели евангелската вест и са построили храмовете Света София, ротондата Св. Георги, църквата Св. Петка, Боянска църква, които стоят и до днес като свидетели за тяхната вяра и добродетели. По името на църквата Св. София е наречен нашият град и до днес, а името му значи “Божествена премъдрост”.

Но какво е за съвременния човек Божествената премъдрост, след като той в общия случай не вярва в Бога? Какво е изобщо за днешния човек мъдростта? Начин да си по-хитър от другите? Умението да трупаш богатство? Дори думата богатство съдържа в себе си “Бог”, защото предците ни са знаели, че без Бога всяко богатство е преходно и не носи щастие на човека, а грижи и поквара. Затова в днешно време хората не говорят за богатство, а просто за пари. За пари са склонни да лъжат, да насилват, да онеправдават ближните си, дори да убиват. Ако в древността, по времето в което е живяла Св. София с трите си дъщери Вяра, Надежда и Любов, са убивали заради идоли, наречени с имена на богове, то сега убиват заради пари, защото парите са съвременния идол на човечеството, който е изместил почти всички други. И най-страшното е, че този идол прави хората убийци на собствените си души, защото те му принасят в жертва вярата, надеждата и любовта си.

По времето на царуването на римския император Адриан, живеела в Рим и благородната София с трите си дъщери. Тя била християнка и водела благоразумен живот. Родила три дъщери, на които дала имената на християнските добродетели Вяра, Надежда и Любов. Така и възпитавала своите деца – да проявяват в живота си тези добродетелите, чиито имена носели. 

Растели децата, растели и добродетелите в тях. Подчинявайки се на своята свята и богомъдра майка, те прилежно се занимавали с четене, били усърдни в молитвата и домашните трудове от малки. И тъй като били необикновено красиви и благоразумни, мълвата за тяхната мъдрост и красота се разпространила из целия Рим, в който по заповед на Императора залавяли и избивали всички християни. 

Чул за тях и Антиох, началникът на областта и заповядал да ги доведат. Веднага разбрал, че са християнки, защото те не желаели да скриват вярата си в Христа и открито се гнусели от мерзките идоли. За всичко това, Антиох известил император Адриан и той заповядал да му доведат децата и майка им. 

Като видял техните благородни, светли и безсташни лица, Адриан започнал да разпитва от кой род са, как се наричат и каква е вярата им. Като споменала кратко за произхода и името си, света София започнала да говори за Христа, чийто произход никой не може да обясни, но на Името Му трябва да се покланя всеки род. “Аз съм християнка” – казала тя – “ето скъпоценното име, с което мога да се похваля.” При това казала, че и дъщерите си е приготвила за Христа, за да запазят чистотата си за нетленния Жених – сина Божий.

Виждайки непреклонната вяра на майка им, императорът, обсебен от злите сили, се опитал да изкуши децата, като им казвал, че ги обича и им обещавал лъжовно дори да ги направи свои дъщери, ако отдадат слава на неговите идоли. Когато не сполучил, започнал да ги измъчва, първо Вяра – за да гледат по-малките й сестри и майка й, и да се съкрушат. Всички свидетели укорявали царя за неговото безумие и жестокост. След това донесли желязна решетка и я поставили на силен огън, и после сложили върху нея светата девица Вяра, която не преставала да се моли Богу. И тъй като Господ я укрепявал, тя останала невредима, за изумление на всички. Накрая злият император заповядал да и отсекат главата с меч, а тя укрепила сестрите си, целунала майка си и преминала при своя Господ.

Изпитаната вяра е по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън пречистено злато.

Подобно, дори повече, измъчвали и убили по-малката и сестра Надежда. От нея императорът също поискал да се поклони на Артемида, тя била вързана на дърво и върху тялото си понесла ужасни мъчения. На лицето й обаче сияела усмивка и мъчителят й не успял да победи търпението й.

Скръбта ражда търпение, търпението – надежда, а надеждата не посрамява.

Най-малката, деветгодишната Любов, разпънали на колело и били с тояги, докато членовете на тялото и се отделяли от ставите и кръвта и напоила земята като дъжд. Мъчителят я заплашил, че ако не каже, че Артемида е велика, ще я хвърлят жива в разпалена пещ. Но невръстната светица отговорила: “ Велик е моят Бог Исус Христос, а Артемида и ти заедно с нея, ще погинете!”. 

Разгневен от тези думи Адриан, заповядал да я хвърлят веднага в пеща. Но Любов сама влязла вътре и останала невредима, пеела, благославяла Бога и се радвала. В тази пещ се виждали и други сияещи със светлина лица, които ликували заедно с мъченицата. Когато пеща угаснала, прекрасната Христова невеста излязла от нея здрава и весела. Христовото име било превъзнесено, а нечестивците – посрамени. Но обладаният от злите духове император не се покаял и заповядал да посекат девойката с меч. 

Като чула това, тя се зарадвала и казала: “Господи Исусе Христе, който си възлюбил Твоята рабиня Любов! Пея и благославям великото Ти Име, задето ме приемаш заедно със сестрите ми и ме удостои да претърпя заради Твоето Име, същото, което претърпяха и те."

Любовта никога не отпада.

Нима има по-голямо мъчение за една майка, от това да гледа как измъчват и убиват трите и невръстни деца? Но чрез Божията тайнствена Премъдрост, която обитавала не само в ума, но и в сърцето на света София, тя знаела, че всички ще загубим прехoдните си тела и че не трябва да се страхуваме от този, който погубва тялото, сиреч от убиеца или мъчителя, а от Този, който и душа и тяло може да погуби в пъкала, сиреч от Бога. Затова и Бог я приел в небесния чертог, заедно с дъщерите и, и им дарувал вечен живот.

Блажен всеки, който пази в сърцето си Вярата, Надеждата и Любовта към Нашия Господ Исус Христос! Блазе му, защото ще получи за награда вечен живот, а и в този свят нищо няма да му липсва, защото сам Бог ще снабди всяка негова нужда, както помогна на трите девици и те не усетиха болките от мъченията!

Достойният е като чист, макар и пръстен съд, който се изпълва със скъпоценно съдържание от небесната съкровищница! Предците ни са знаели това още от времето преди Христос да се яви в плът и това, което са пазили като традиция и ритуал и в древността и дори до наши дни, напълно се е покривало с вътрешното им изживяване и разбиране.

Достоен всеки, който носи в себе си Божествената Премъдрост – София! Той е, който разбира, че най-ценното в този живот не се купува с пари и не ги прави свой идол! Той е, който заради преходното, не убива вечното! Заради грозното и злото, не погубва красивото и доброто!

Нека и ние в светлината на празника да потърсим освещаването, всеки за самия себе си, а и за дома си. Дедите ни са освещавали домовете си, иконите си и самите себе си, защото са разбирали, че човек е съд, който се изпълва или с благоухание, което са добрите мисли и дела, или с вонята на неверието, съмнението, годростта, завистта и всички други пороци и грехове.

Нека освещаваме и външното и вътрешното, пазейки примера на светите мъже и жени, живели преди нас.

Вълшебството на Еньовден

Еньовден обикновено е свързван с вълшебството на билките, дошло от силата на Слънцето. На Еньовден малки и големи бързат да събират това имàне, за да бъде то използвано според нуждата на всеки през годината. В познанието на нашите деди, пренесено през вековете чрез песенния фолклор, освен за билки лечевити, за моми, дето ги берат, и за Слънцето, което изпраща живителната Си сила на земята, много често се споменава не случайно и още един персонаж.
Този на царя, болен и немощен.

Някой може да си каже, че ето днес, освен всичко друго, отбелязваме и деня на болните. Здравите, видите ли, може би нямаме работа сред празнуващите. Бихме сбъркали, ако гледаме на случващото се буквално.

Пременили са девет моми,

Пременили са – наредили са.

Бели дрехи до ногите,

Злато покрити на главите.

Излезли са девет моми,

Девет моми – девет дружки.
Нито майка да ги види,
Нито майка, нито сестра.
На сукака малка мома
Подаде им бела ръка.
Откара ги малка мома,
Откара ги във палати,
Де ги чека Царют,
На двори му хоро да играят.
Хоро играли до три деня,

Царят си на малка мома дума:

Изкарай ми бели дрехи

Да си дарба дарувам девет моми.

Да си берат бели китки

И със злато да ги повиват.

 Вълшебството на празника е неподвластно на особеностите на времената и епохите. То не се състои в конкретните действия и подробности, то по-скоро се облича с тези подробности, като с дреха. Така например нашите деди, разбирайки силата и смисъла на присъствието на билките на празника, са бързали рано сутрин да събират билки, да ги броят и по специален начин да ги вплитат във венеца. Днес за нас това не е нужно, понякога е даже невъзможно, освен това ние си ги купуваме от аптеката. Ала в сърцевината си и в посланието си празникът остава същия, стига да можеш да стигнеш до същината. Тя би проговорила и днес.

Та кой е царят и що за образ е това?

Царскта особа владее, управлява някого или нещо, територия, държава. А за царя обикновено знаем, че е благородник. Но кой е благородник, ако не онзи, чиито дела са белязани от неговите долродетели.

Така и ние като царя сме врадетели ...в дома си, в работата си, управляваме над чувствата и действията си и качествата, които притежаваме определят ценностите, които отстояваме.

Но успяваме ли винаги да опазим истината и правдата? Дали често нашите избори не ни водят към светлина? Случва се понякога да пренебрегнем и да нараним този до нас... И тогава царят в нас боледува, ляга тежко болен и не може да се привдигне, ако при него не дойдат благи пратеници. В тези дни на лутане и скръб, душата търси своето благоуспение.

Кои са благите пратеници? В песните за Еньовден се говори за деветте Юди Самодиви, на които е дадено да познават сили лековити. Те живеят в една страна накрай земята, където принасят служба на Бога.

 Проиграло Ясно Слънце

на личен ден, Еньовден.

Ясно ми Слънце вода пръсна.

Жива вода от бял каденец.

От небе му слела Златна Майка

тука долу във гората.

Та напяла ясни билки

да ми станат лечевити. 

Та извика Златна Майка:

Дойдете Юди Самодиви,

та берете ясни билки

де съм билките напяла

с блата сила лечевита.

Де им Ясно Слънце вода пръсна

Жива вода от бел кладенец,

кого си лечба лечите,

да си стане от постеля.

Дорде още Златна Майка ми говори,

задали се девет Юди,

да си берат блага сила лечевита,

да си ходят по земята,

по земята низ палати.

Да си лечат Царевете,

Царевете, Кралевете.

Та ми легна болен цар в палати,

най-малко три години.

Ка са Юда научила,

че е болен наше Царе,

дожаля й на сърцето.

Дожаля й на сърцето,

па му даде мощна билка,

та го дигна от постеля.

Царят им курбан заколи,

Юда тихо му говори:

Що си нам курбан колиш,

че не хвалиш Златна майка,

че ни е напяла ясни билки?

Що не хвалиш Ясно Слънце,

че поръси с вода жива,

вода жива от свят кладенец,

та са билки лечевити.

А има една, която е надделяла над болестите на човешката душа и се е въздигнала над битовото и материалното. Тя така се е прикрепила към Източника на всяко добро - Слънцедатния, че самата тя е станала източник на благодат за другите. Облечена в истината, чрез която има силата да премахва заблуди и да отваря очи, тя отключва видими и невидими врати. Тази царска особа е описвана с очи като звезди, на лице й ясно слънце, гласът й много води. Днес тя се явява като Еньовата Булчица - преминаваща между световете и осеняваща онези, които се възхищават на непреходната й красота. И ще я чуете да говори чрез устните, изричащи текстовете от древните писания, за благословение и насърчение.

Нека излизайки извън ежедневието, да преминем в света на тайнствата. Така че царската
 особа вътре в нас да приеме жизнено дихание, да бъде погалена, да се облече в царски одежди и да влезе в своето благоденствие.

Снощи сън сънувах мамо,

в царски далечни дворове.

Насред двори златна чешма,

на чешмата малка мома.

Лицето й като зората,

очите й две звезди,

гласът й много води,

тихо дума, проговори...



А пръстенът? Пръстенът е обещание за вярност, вричане в любов, белег за царска власт. така нека всеки, приел пръстена си, да пази в чистота сърдечна своето благословение. И думите и действията му нека в бъдат в онази мярка благородна, в която са били изречени словата на Еньовата булчица.

 

 





Гергьовден

В празника човек излиза от инерцията на битието и влиза в различни мисли и словеса, които ще му помогнат да направи добри избори в бъдеще. Защото единствено добрите избори са способни да го доведат до истината и светлината, за които копнее. На пръв поглед усилията и труда, които се влагат, за да се сътвори и празничната, и ежедневната трапеза са едни и същи. Но онова, което отличава едната от другата, е подготовката на душата да преживее. Ако не осмислиш и не запазиш празника, както би опазил дете в утроба, докато дойде часа на рождението му, както би опазил зеницата на окото си, за да вижда, напразни са грижите и усилията, които се положил, и празникът ти остава само ядене и пиене.

Не е случайно мястото, което народът е отредил на хляба в празника. Всяка една съставка на обредния хляб има своята аналогия в човека и неговия бит: брашното се свързва с душата, която се пресява и прекадява; солта е божественото знамение, което дава вкуса на живота; квасът е благородното потекло с неговите дарби и способности; яйцето е образ на семето, чрез което се подновява животът. А водата е онази живителна среда, в която се случва всичко и без която не е възможна промяната. Тя е мостът между минало и бъдеще, между този свят и горния. Чрез нея се спояват душата и духът. Чрез нея всяко благодатно слово слиза до човека, за да покълне и роди добродетелност.

Водата, с която се замесват хлябовете на Гергьовден, е още по-специална... Млада девойка сутрин на ранина ще изуе обущата от нозете си и ще отиде до аязмото, за да я донесе. Тя събува обичайните си пътища, оставя мислите за всекидневните си грижи и радости, за да тръгне в онзи свят на чудодейното. Длъжна е да носи водата в пълно мълчание, без да падне и капка от нея. Какво е да мълчиш, докато преминаваш през прашни и каменисти пътища? Не е ли това начин да затвориш сетивата си за света, в който си, и неговите провокации, и да отвориш чувствителност в тишината на душата си за света на небесното войнство и за гласа на Даващия всяко добро?

Отварянето на сетивата за небесния свят е воюване. Воюваш с представи и заблуди вътре в теб, и с обстоятелства и препятствия извън теб. Венец се слага на главата на този, който дръзне да воюва и да победи. Той е знак за изцелението на сетивата и за пробуждането на живота в душата. А цъфналата билка лекува язви и отваря врати. Нейната сила се съединява със силата на мълчаната вода. Така се съединяват и човешките сетива с отвъдното слово. Умиват избори и пътища, както при водно умиване. С тази китка от билки стопанката на дома ще поръси домочадието, а също и гумното, дворовете, кошарата, къщата, воловете, както свещеник ръси на водосвет. За да се намерят те преобразени и свети, както е редно на празник.

В древни времена светското поведение и свещеният ритуал са съществували в паралел. Всичко, което се е случвало, е било в реда и благоприличието на сакралното - от подредбата на дома и всичко що е в него и извън него, до личното общуване на всеки със всеки в ежедневните на пръв поглед занимания. Съвременната личност е тази, която разделя единното битие на два различни свята и не намира връзката между тях. Дедите ни са ги съединявали, както са съединени двете страни на една и съща монета. Така както в деня на труденето си разделят земята с палешника и засяват, в деня на тържеството прекадяват с него и разделят световете.

Прекадяването е един акт на сътворение, на отделяне на ново и чисто пространство. Така всичко в него е осветено и преобразено. Подобно трябва се случва и в човешките души. Така и ние да отделяме чисто място вътре в нас, където да се зачеват вдъхновения, да се раждат се идеи, да се вземат се решения. Именно там се смесват словесата - подобно на замесеното тесто.

Замесването на тестото за хлябовете прилича на многото словеса, с които всеки от нас се съизволява. То е преобраз на резултата от многото решения и избори, които правим. Осъзнато или не, те оставят своя отпечатък, градят характер, градят нравственост.

Но само смесването на съставките все още не прави хлябът да е готов. Огънят е мястото на трансформацията, мястото на преобразяването на тестото от тестева маса в хляб. Така е и с нас. Както е и писано: “Всичко ще се изпита чрез огън“. Огнената изпитня е мястото и времето, където се претегля себестойността на всеки избор, дали е ценен той или нищожен.

Обредният хляб се различава от ежедневния не само по съставките и ритуалното му замесване, но и по знаците, изписвани върху него. Възрожденецът Димитър Маринов пише: “Няма обреден хляб без изписан знак, без шарка. Обредните хлябове не могат да бъдат без шарки и тия шарки не са случайни. За всеки празник, за всеки случай обредният хляб ще носи отделни шарки. А всяка шарка има своето символическо значение. В тия шарки българската домакинка изразява вярата народна, в тия шарки се изказват целта и желанието на жертвоприносителите. Тия шарки показват що се проси: плодородие, сила, благоденствие, живот, здраве. С една дума, всеки обреден хляб с шарките представлява една молитва, изписана с тестеви символически белези.”

Всяко честване е сбор от ритуални действия, които носят своето символно послание. От особено значение за изпълняващите ритуалите е да знаят и разбират езика на символиката в тях. Защото влезли в този свят от словеса те самите стават слово от словото, способно да сътворява. Сега нека споделим заедно хляба на победилите заблудите на времето, за благословение на душите ни.

Древното значение на думата „ритуал“ е “Онова, което съответства на Божествения ред“. Тоест, ритуалът не е последователност от механични действия, които се извършват с определена повтаряемост. Той е низ от събития, които се случват в ред подобен на небесния, но се изпълняват тук между нас на земята. И когато ритуалите се съчетаят с тържеството на душата, тогава именно се случва празникът.

Цветен Георги хоро води,

Край хорото мила сестра,

Мила сестра Рани-поле.

Мила сестра хоро гледа

И на Георги проговаря:

Ой те тебе, мили брате,

Мили брате цветен Георги,

Отпусни се от хорото,

Па си иди във полето,

Да си обходиш зелен синор,

Зимниците изгинали,

Пролетници не никнали,

Стари баби из гора ходят,

Из гора ходят жир жируват,

Дребни деца в река ходят,

Пясък лижат за водица.

Цветен Георгу дожаляло,

Дожаляло, дотегнуло,

Та се пуснал от хорото,

И си стегнал враня коня,

И отиде в равно поле,

Та поръси ситна роса,

Ситна роса, дребен дъждец,

Зимниците пораснали,

Пролетници изникнали.

Лазаровден

Нека ви разкажем притча. За царството, което потънало в забрава, сякаш животът в него е заспал. Там птиците не пеели, защото птици нямало. Реките не се изпълвали с води на пролет, защото пролет нямало. И плодове е нямало, защото земята не раждала плода си. Бурени и репеи растяли вред и само свраките със своя крясък разкъсвали покоя в тишината. Кой би живял в такова царство?

Нека ви разкрием тайната… Царството си ти… царството съм аз… царството е моят, също твоят дом. Владетелят във този дом си ти и твоя е грижата за него. Твой е изборът кога какво ще посадиш. Помисли, утре като произрасте това, което си садил, ще ти се услади ли? Ако е горчив плодът, ще можеш ли да се наситиш с него?

“Каквото посееш, това и ще пожънеш”. Знаели са нашите деди, че грехът е също семе: oмраза, завист, алчност, похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, горделивост, лицемерие, лъжа, вражди, пиянства. От него пониква злотворството, което връзва човека в робство и разделя хората един от друг. А благословението е плод на други семена, засети в чиста съвест и добро сърце: доброта, милосърдие, вярност, щедрост, трудолюбие, себевладение, дълготърпение, разум, но най-големите са вярата, надеждата и любовта. Защото здравето, животът, изобилието, сполуката и мъдростта са дар за благородните, за тези, които милеят за рода и семейството, за тези, които търсят и пазят истината, за тези, които вършат Правда.

На Лазаровден земята търси своето благословение. Днес обраслото в тръни и репеи царство бива изчистено, за да може да се превърне в плодородна земя. Днес очакваме идването на ангелската благодат във всеки дом и за всеки в дома. Постиламе върху старите си, прашни пътища млади клонки от напъпилата пролет, дръзнали да избуят след дългите зимни дни. Отваряме портите широко, за да не ни отминат, но да ни посетят благи вестители, за да бъде за нас наречено онова, що е от Бога изречено…

Лазарката е образ на животворящия дух, без който не са възможни нито съживяването на природата, нито оздравяването и обновлението на човека,  нито радостта от светлината, нито любовта… Лазарката е със същност чиста, нравствена и добродетелна, достойна да носи белег ангелски. Затова и овчарската гега в ръката й става жезъл - инсигния за властта, която й се дава чрез благослова да сътворява нова действителност.  Издигнатите пастирски геги образуват границата между световете, те са небесните порти, през които момите ще преминат, за да придобият нов облик с нова светлина. Както възкръсналият Лазар прекрачи прага на земния си гроб и влезе от царството на смъртта към нов живот в ново естество, така и лазарките ще приемат  нова същност, преминавайки от земния свят в отвъдния. И така ще бъдат вестителки на Божествената милост и спасение, за да съживят земята за плодородие и душите на хората за добротворство.

Към влезлите в дворовете лазарки, първа ще дойде стопанката, защото тя е образ на душата на дома. Тя е като утробата, приемаща благословията и раждаща добродетели. Тя пази вярата и надеждата да не угаснат, а Любовта винаги да е на първо място от всичко.

Чадата в дома са благоволението на Небесният Отец към рода. Ако е женско, добро е - ще ражда, ако е мъжко, още по-добро - ще владее, ако са две, пълнота е, дадено е без остатък. Затова до стопанката ще пристъпят и чадата й, за да приемат с нея благословение от лазарките. Кой не желае да бъде благословен? Има ли човек, дето не желае да придобие както физическа, така и морална сила, за да може да върши добро? И ще се благослови онзи, дето търси, и ще се даде на онзи, дето хлопа, както на небето, така и на земята.

Не се е чуло, нито видяло нещо, което човек направи, да не му се върне. Защото се знае от незапомнени времена, че “всичко се връща”. Затова и стопанката ще отвърне на благословията, като дари лазарките с по едно бяло яйце – образ на семето, от което се ражда животът - Животът, който не преминава, а  продължава. Даруването е нещо материално, но то е видимия знак за съгласие и съединение с изреченото нематериално слово. Даденият дар е свидетелство пред видимите и невидимите за приемането на благослова Свише. То е като сключен завет между Благо-даващия и приемащия благословението.

И притчата за царството ще бъде друга. Ще е за царството, което всяка пролет трепетно посреща прелетните птици и песента им омайва мало и голямо и носи радост на сърцата. В това царство ще текат пълноводни реки и ще напояват земята, та да бъде плодородна. Наесен лозите ще тежат от узрелите гроздове, чакащи стопанина да ги откъсне. Мир и любов ще царуват в Дома и на мястото на запустението ще дойде всяко изобилие. А родът български ще продължава да живее и да благоденства.

Прошка - Сирни Заговезни

Научил се е човекът да пази и използва всяко време според предназначението му. Отделил е времето на трудовете си, от времето, в което душата тържествува. Времето за воюване от времето за градеж. Времето за правене на грешки от времето за даване на прошка. Всяко нещо е добро, когато е сътворено на своето си време. Мъдрият човек разпознава времената, затова мислите и делата му са в хармония с ангелските сили движещи Вселената.

Стареята в дома е образ на Древния по дни. Родоначалникът видял с очите си по много и от добруването, и от тегобилото. Притежаващ знанието и умението как се поставят началата на всеки труд, усърдието с което делото се докарва до края, как се търпи и как се устоява. Ще приседне, в достолепието на годините си, за да влезе в делът си отреден му да благославя.

Днес стареята в рода е пременен в нова риза - пазена за деня на ритуала. Тя е белег за неговата вътрешна основа. Ризата е образ на горният, небесен свят. В песните се пее, че там е мястото на слънцето. Място е и на звездите. Бялата риза е печат за святост и за чистота сърдечна.

Ще се завърже на стопанина около кръста пояс. Пояс се дава на водно кръщение - знак за получаване на лично име. В стари времена думата за пояс е била зуна, което ще рече дъга. Дъгата в свещените писания е обрека на Богът към човеците след всемирния потоп. Знамение за обещанието, че любовта на Всевиждащият ще упази, ще търси да съедини световете, този на горния, небесния с този на земния. Завързаният пояс е като завета на съединението между получилият ново име и Изначалния – Твореца на всяко добро.

Има ли някой, който може да отмени вината на виновния? Има ли някой, силата да забрави? Истина е, че прошката е мистерия. Тя е благоволението на Всевиждащия към хлопащия на небесните врата. Благото слово към търсещият да намери душата си, свободна от оковите на злотворството, от тежеста на грешката, от товара на неизплатения дълг. Затова ще се изрече     “Прости ми" от всяка душа, която копнее да се облече в одежди на спасение. Ще й се отговори  “Простен да си и Бог да ти прости“, защото от Бога е силата за всяко добро.

Следващата част от празника е хамкането, което също има своята дълбока духовна същност. Подготвена е хурка, за която се знае, че с нея се заприда нишката на живота. Завързана е бяла нишка. За да си спомним, че с прошката се привързваме към святия живот слизащ от небето.

По нея слиза днес яйцето. Образ на тайнството, на триединната същност на човека. Черупката – е като обвивката на човешкото тяло, пазеща като страж. Белтъкът - подобен на душата е утроба на зародиша. А вътрешноста, жълтъкът е оподобен на най-съкровеното човешко естество, скритото имане на всеки.

После вечерята за момите дето са останали непоискани от сватове, ще свържат върховете на два пръта. Ще се отвори врата. Като изход, но и като вход към бъдещото време, към идните дни. Ще се прости девойката с чувствата несбъднати, намерения посяти и недоизносени.

Преминавайки през дверите отворени, ще пръскат семена в земята. Ще положат ново начало за надеждите си – за задомяване, за любим, за зачеване , за домочадие, за плодородие. За да не помръкне светлината в душите им, за да не погине любовта им.

Огънят е символ на живота в дома. Пази се, както се пази наследство. Няма къща без огън, както и къща без дим. Гаси се, когато дойде време да се поднови с нов, жив огън. Гаси се ако е пламнала зла болест, за да се поднови с нов. Символ на новият живот, на новите надежди. Той е като подновената молитва отправена към небето.

След ритуалните действия през деня също се пали огън. Та нали враждата е угасена подобно на огън чрез прошката. Наскърбеният е намерил изгубената правда. Угаснал е живота подклаждан в нечестие, за да дойде време да се поднови с нов живот - облечен в милост, благост и дълготърпение.След вечерята момчетата ще направят подклади. Това е ритуал, в който се палят огньове. Паленето на огньове е кулминацията на ритуалните действия. Образ на запаленият, обновен живот, както отвътре в нас, така и между нас. Огънят е едно от проявленията на Богът слово. Идването му е свързвано с изцерение – физическо и духовно.