Лазаровден

Нека ви разкажем притча. За царството, което потънало в забрава, сякаш животът в него е заспал. Там птиците не пеели, защото птици нямало. Реките не се изпълвали с води на пролет, защото пролет нямало. И плодове е нямало, защото земята не раждала плода си. Бурени и репеи растяли вред и само свраките със своя крясък разкъсвали покоя в тишината. Кой би живял в такова царство?

Нека ви разкрием тайната… Царството си ти… царството съм аз… царството е моят, също твоят дом. Владетелят във този дом си ти и твоя е грижата за него. Твой е изборът кога какво ще посадиш. Помисли, утре като произрасте това, което си садил, ще ти се услади ли? Ако е горчив плодът, ще можеш ли да се наситиш с него?

“Каквото посееш, това и ще пожънеш”. Знаели са нашите деди, че грехът е също семе: oмраза, завист, алчност, похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, горделивост, лицемерие, лъжа, вражди, пиянства. От него пониква злотворството, което връзва човека в робство и разделя хората един от друг. А благословението е плод на други семена, засети в чиста съвест и добро сърце: доброта, милосърдие, вярност, щедрост, трудолюбие, себевладение, дълготърпение, разум, но най-големите са вярата, надеждата и любовта. Защото здравето, животът, изобилието, сполуката и мъдростта са дар за благородните, за тези, които милеят за рода и семейството, за тези, които търсят и пазят истината, за тези, които вършат Правда.

На Лазаровден земята търси своето благословение. Днес обраслото в тръни и репеи царство бива изчистено, за да може да се превърне в плодородна земя. Днес очакваме идването на ангелската благодат във всеки дом и за всеки в дома. Постиламе върху старите си, прашни пътища млади клонки от напъпилата пролет, дръзнали да избуят след дългите зимни дни. Отваряме портите широко, за да не ни отминат, но да ни посетят благи вестители, за да бъде за нас наречено онова, що е от Бога изречено…

Лазарката е образ на животворящия дух, без който не са възможни нито съживяването на природата, нито оздравяването и обновлението на човека,  нито радостта от светлината, нито любовта… Лазарката е със същност чиста, нравствена и добродетелна, достойна да носи белег ангелски. Затова и овчарската гега в ръката й става жезъл - инсигния за властта, която й се дава чрез благослова да сътворява нова действителност.  Издигнатите пастирски геги образуват границата между световете, те са небесните порти, през които момите ще преминат, за да придобият нов облик с нова светлина. Както възкръсналият Лазар прекрачи прага на земния си гроб и влезе от царството на смъртта към нов живот в ново естество, така и лазарките ще приемат  нова същност, преминавайки от земния свят в отвъдния. И така ще бъдат вестителки на Божествената милост и спасение, за да съживят земята за плодородие и душите на хората за добротворство.

Към влезлите в дворовете лазарки, първа ще дойде стопанката, защото тя е образ на душата на дома. Тя е като утробата, приемаща благословията и раждаща добродетели. Тя пази вярата и надеждата да не угаснат, а Любовта винаги да е на първо място от всичко.

Чадата в дома са благоволението на Небесният Отец към рода. Ако е женско, добро е - ще ражда, ако е мъжко, още по-добро - ще владее, ако са две, пълнота е, дадено е без остатък. Затова до стопанката ще пристъпят и чадата й, за да приемат с нея благословение от лазарките. Кой не желае да бъде благословен? Има ли човек, дето не желае да придобие както физическа, така и морална сила, за да може да върши добро? И ще се благослови онзи, дето търси, и ще се даде на онзи, дето хлопа, както на небето, така и на земята.

Не се е чуло, нито видяло нещо, което човек направи, да не му се върне. Защото се знае от незапомнени времена, че “всичко се връща”. Затова и стопанката ще отвърне на благословията, като дари лазарките с по едно бяло яйце – образ на семето, от което се ражда животът - Животът, който не преминава, а  продължава. Даруването е нещо материално, но то е видимия знак за съгласие и съединение с изреченото нематериално слово. Даденият дар е свидетелство пред видимите и невидимите за приемането на благослова Свише. То е като сключен завет между Благо-даващия и приемащия благословението.

И притчата за царството ще бъде друга. Ще е за царството, което всяка пролет трепетно посреща прелетните птици и песента им омайва мало и голямо и носи радост на сърцата. В това царство ще текат пълноводни реки и ще напояват земята, та да бъде плодородна. Наесен лозите ще тежат от узрелите гроздове, чакащи стопанина да ги откъсне. Мир и любов ще царуват в Дома и на мястото на запустението ще дойде всяко изобилие. А родът български ще продължава да живее и да благоденства.