ТРАДИЦИИТЕ - народно поверие или голямо суеверие 

“Както и най-слабият ветрец може да събори дървото без корен, така и обществото без традиции не може да устои сред бедствията, които могат да го връхлетят отвън!” Хенрик Сенкевич Съвременото определение за традиция е: „наследен, възприет от миналото и поддържан обичай, начин на мислене или поведение, действие”. Относно обичая се има предвид общоприет навик, установен от старо време и вкоренен дълбоко в бита на хората. Прочетено дословно, може да се каже, че като традиция бихме могли да назовем всеки детайл от ежедневието си – като ходенето на работа, готвенето, четенето на вестник и т. н., но, естествено, никой не разбира думата по този начин, а всички я свързваме с народните обичаи, с това какво се прави на определен празник или при важно събитие в живота на човека. Вътрешната потребност да спазваме дадено поведение или да извършим конкретно действие или ритуал по точно определен начин е нещо, което съществено отличава човека от животните и очевидно не е свързано с неговата еволюция, след като винаги го научаваме от тези преди нас. Естествено, тогава възниква въпросът – кой е създателят на традициите, от кога и от къде водят те своето начало?

За да стигнем до отговора на този въпрос, трябва да разберем, че в традицията като практика има ред и действие, същината на които често е дълбоко скрита и по своя характер – свещена. Целта на повтарящото се действие в обичая е да въведе ред, да сътвори свят, подобен на Божествения, невидим за петте ни сетива, но съществуващ паралелно и независимо от очевидната реалност. Възможно е не всеки да вземе това твърдение на сериозно, но проблемът на съвременната мисъл е в прекъснатата връзка между формата и същината, и между привлекателното на външен вид и истински ценното. Днес ние възпроизвеждаме празници и ритуали, без да разбираме същностните причини за тяхното практикуване (и затова ги опорочаваме и принизяваме до ядене и пиене). А колко по-трудно ни е да разберем от кого и защо са били създадени и какво е богатството на тяхното унаследяване!

За разлика от нас – „високотехнологичните“ човеци, дедите ни са умеели да освещават всяка част на битието си. За тях функцията на предмета, значението на речта по времето на празника са били сакрални, т.е. свещени. Всичко, което се отнася до взаимодействието между личността и околния свят, е влизало в употреба само и единствено ако е образ и подобие на вечното. Така, чрез ритуала, представляващ макар и несъвършено копие на невидими реалности, и чрез дълбоката, осъзната вяра в Бога, Чието присъствие и действие се призовава чрез този ритуал („ритуал“ от лат. означава „обред“), предците ни са извиквали добрите нетварни нематериални) сили, които обаче са се проявявали съвсем осезаемо не само в духовния, но и във физическия им живот. По този именно начин, въпреки липсата на високи технологии, те са живели щастливо и в хармония с духовния свят и природата хилядолетия наред. Сега, благодарение на технологиите, хората са задоволени с всякакви удобства, но вече отдавна не живеят в хармония с природата, нито дори в хармония със собствената си духовна природа. Забравили кой е техният Създател и как да Го призовават да ги пази от злото, те самите стават зли, алчни, ненаситни и погубват света, в който живеят, а най-вече и самите себе си.

Ето защо с напредването на годините и на научния прогрес се променили и времената, и нравите, и се е стигнало до обезсмислянето на всичко, което се е правило от предните поколения. Няма никакво противоречие в това, човек да научава все повече и повече за вселената и нейните закони, за приложението им, както и да намира начини за подобряване на живота си на тази земя, а в същото време да губи човешката си същност. Та нали именно такъв го е създал Господ – по свой образ и подобие, творец като Твореца? И нали тези, на които се основава цялата съвременна наука – Коперник, Паскал, Нютон, Айнщайн са били дълбоко вярващи в Бога хора? Ако човек еволюира, не трябва ли да се развива към по-добро? Да става още по-човечен, а не зъл и борещ се „за кокъла“, като животно? И ако научните достижения карат човека да се гордее и да мисли, че сам се е развил от животно до човек, кое ще е това достижение, което ще го накара да се засрами от това, че се мисли за нещо повече от другите и се държи с тях като животно, застрашено от изчезване? По тази причина някои презират и собствените си предци, като ги смятат за прости и неуки – оттам презират и това, което предците им са правили, и неразбирайки смисъла му, го изоставят или го повтарят папагалски. Липсата на съдържание обаче обезсмисля правенето на каквото и да било, просто защото „така повелява обичаят“. Сетнината на този процес е суеверие – пазене на вещественото, вяра в самия ритуал, като че ли ако прекадим трапезата отляво надясно това ще ни донесе щастие, а ако е отдясно наляво това ще ни донесе нещастие. Не такава вяра са имали предците ни! Да смята човек, че някакъв формален ритуал ще му помогне или да почита природата като Бог, наистина е примитивно и заслужава презрение. Понеже има разлика между вяра, поверие, предразсъдък, заблуда и суеверие. Преданията, лишени от съдържанието си, са се превърнали в „бабини деветини“, а повтарящите се действия – в щуротии и безсмислици.

Ако традицията ни характеризира като нация, то май ние много сме загубили, защото много малко сме опазили. За опазването на каквото и да било е нужна обществена среда, вътрешна потребност от това, което бива пазено, и посветени личности, които да са вещи в същината му и отдадени на това дело. Един от първите записващи фолклора ни възрожденци е Димитър Маринов. При своите теренни проучвания в края на ХІХ век той съобщава, че жени на над стогодишна възраст свидетелстват за упадъка на фолклора ни. Те разказват как коледни песни се пеят по Гергьовден, как много от обичаите не се практикуват или вече са изменени, като на едно място правят само хлябове, в друго населено място палят само огньове и т. н. И ако още по онова време, на фона на отминалото скоро робство, сплотявало българската нация в несгодите и потисничеството, вече нравите са по-разпуснати, то вижте до какъв упадък ни доведе днешното време на пълна безнравственост или презадоволеност, когато все ни е малко! Та сега дори няма хора в селата, които описва Димитър Маринов, камо ли традиции! Излизали ли сте скоро от големия град, освен за почивка? А като се сравняваме с тези преди нас, какви ли ще бъдат тези след нас? Може би не след дълго те не само няма да излизат от големия град, а дори от виртуалната реалност, в която и днес мнозина са затънали?

Досещате ли се вече за какво са ни нужни нашите традиции? Ами, те са врата за изход и вход, както са били за поколения преди нас! Изход от материалното измерение, където винаги има неволя, тление и смърт, независимо в кое време живееш и колко ужасно или лъскаво е около теб. И вход в духовното измерение, в което има утеха, истинска радост, сила и обещание за вечен живот! Нима не чувствате това инстинктивно в душата си? Защо се усмихвате като видите дете в народна носия? Защо се радвате, когато чуете гласа на гайдата и на кавала?

Защото намирате естествен отклик на нуждата на душата Ви от топлина, светлина, чистота. Не топлината от радиатора или климатика, а уютът на бащиното огнище. Не светлината от лампата, а светлите думи на майчината благословия, даряващи надежда и вяра в бъдещето. Не стерилната чистота, постигната със съвременните препарати, а чистотата на неосквернено дете, пеещо народна песен.

Колко много се нуждаем днес от тази врата, която да ни отведе отново в дома на нашето детство, в дома на нашия небесен Отец, където ще срещнем всички онези, които достойно са живели преди нас и където ще ни намерят онези, които ще влязат след нас!

И колко лесно щеше да бъде, ако това беше просто вратата на етнографския музей или на близката църква! Но, уви, и музеят, и църквата, която прилича на музей, само увеличават тъгата по загубеното ни наследство, защото от тях се носи мирис на нафталин и смърт! Не, там няма топлина и светлина, няма живот.

Животът е скрит в самата същина на човешката същност – както в малкото семенце, което обаче, за да заживее, първо трябва да падне в земята и да умре. Сетне възкръсва, пробива почвата над себе си и се появява на бял свят, силно и красиво, и расте! И придобива форма според вида си и според условията, при които се развива.

Така е и с народните обичаи и с народната вяра. Ако искаме да жънем благоприличие, трябва да сеем духовност. Ако искаме да сме нация с велика история, светилник на народите и да има бъдеще за децата ни, то първо трябва да си научим историята (истинската, а не учебникарската), да приемем щафетата, факела на познанието от нашите деди и да го предадем на младите, като ги научим не папагалски да повтарят традициите, а да вникнат в техния скрит отвека смисъл, а именно – да възпитат у себе си Христовите ценности, да се научат да осмислят живота си, което да им докара вечния Живот!

Нито традициите ни, нито вярата, вплетена в тях, обаче са нещо елементарно. Задълбоченото познание на фолклорната традиция изисква осъществяването на логически връзки между семантиката на песента, музиката, вербалната реч, действието, времето, мястото и присъщите обредни лица. Всички те заедно са като дозата и съставките на лекарството, което лекува. Важно е да се отбележи, че всяко малко поселение по нашите земи пази своя идентична култура в спазването и употребата на обредите, което допълнително усложнява самото им проучване. И както стана дума, тъй като поселенията са почти изчезнали, то и формата отдавна е изчезнала, така че много от обичаите в последно време са папагалски повтаряни, други са изгубени, а някои – подменени направо с чужди. Например – яйцето, което се върти по Сирни заговезни от стареята, е подменено с халва, великденските хлябове – подменени с козунаци, и т. н. и т. н. Истина е, че формата на народното вярване е претърпявала и други трансформации, наложени не от мода, а от нужда, както при обичая заораване. Проучванията говорят, че поради невъзможност той да се възпроизвежда се наложило стареите да се съберат и да сътворят нов, който по своето проявление е друг, но съдържанието е едно и също. Така се стигнало до обичая „провиране през риза“, макар във формата между двата да няма нищо общо.

Но от изтъкнатото по-горе следва нещо много съществено, което не бива да пропускаме, защото забравеното – забравено, измененото – изменено. Значи ли това, че нашето съществувание трябва да премине във вайкане относно загубеното и пропуснатите ползи? Аз не мога да се съглася. Истината е, че същината, сърцевината, духът на народното познание не са далеч от нас. По-скоро ние сме се отдалечили от него и ни е необходимо време, за да потърсим да го достигнем. Както синът, който прахосал бащиното си имане с блудниците в чужда страна, така и ние сме се отчуждили от бащиния си имот и слугуваме на чужди влияния и втълпени „истини“ за живота.

А не е ли делът от отцовското наследство най-желателен? Защо тогава народната мъдрост казва, че „у дома и стените помагат“? Затова, както естествено у всеки съществува копнежът да се грижи за имотите, които са му завещани, така в нас съществува и копнежът да възродим нетленното си наследство. Формата сама по себе си е като подобаващата дреха, обличана за конкретен повод. Съумее ли съвременната личност да влезе в духа, в целта, в идеята на тържеството или обичая – тя ще съумее да му скрои и дреха, ще съумее да възроди празнуването като време и място за почивка, вдъхване на нови мисли, желания и прозрения.

Във всички времена е имало Будители и Просветители. Имало е, а и днес също има родове, пазещи знанието относно същността на народните обичаи, връзката между видимото и невидимото, както и между нас и тези преди нас, а и тези след нас. Такива хора приемат, пазят и предават поверието – поверената вяра и знанието относно нещата, които не се виждат и въпреки това са причината за всичко съществуващо. Тази просветена вяра сбъдва всичко добро в живота на всеки, който знае откъде идва и накъде отива. Нейната сила се корени в осъзнаването на собствената ни идентичност. Колкото жизнено важна е връзката на дървото с неговите корени, толкова важна е връзката ни с нашите предци, която, сами разбирате, може да бъде само духовна. И както дървото не може да продължи да живее, ако не развие корона и не дава плод, така и ние не можем да бъдем щастливи напълно, ако не развием нашето духовно наследство и не оплодим света с това, което сме приели чрез живителните сокове на обичаите от нашите корени – нашите предци.

И тогава българите няма да сме като дърво без корен, пръснати и без самочувствие, нито държавата ни ще е като разграден двор! Защото смисълът на всички традиции и народни поговорки е да запечата поука в поколенията навеки и по този начин да опази българщината като най-чиста форма на човещина завинаги.


Автор: Десислава Иванова

Мистерията Бабинден

Tанца, песента и актьорската игра свързваме с магия, тайнство, защото в нежната омая на тяхното присъствие по един необясним начин  душата полита на невидими криле, сякаш извън времето и пространството и обхождайки пределите на вечното, подновява сили, вдъхва нови чувства и мисли. И трите са проявления на творческите способности, дадени изначално на човека, и трите пристват във всяко фолклорно честване, откакто свят светува. Но днес трудно бихме могли да преживеем един празник като мистерия, а това значи ли, че тя не е там, че е изчезнала?

Мистерията на народните обичаи става все по-недостъпна за прагматичния съвременен ум, фокусиран само в материалната съставка на живота. Днешната безнравствена мисъл е оставила основанието и целта на празничните чествания в кома. Делът им на нематериално духовно наследство е подменен от кухи и в голяма степен излишни шумотевици, наречени фестивали или прегледи на народното творчество. В действителност на фолклора, което в превод означава народно познание, тази показност му е абсолютно неприсъща. Вековно опазената традиция е свидетелство за нещо друго. Свидетелство за нещо велико и истинно, неподвластно на времена, нрави и невежество,  неподвластно на нищо, що е преходно и битийно. Тя събира в себе си познанието и мъдростта на дедите ни относно невидимите закони, принципи и сили, създали и движещи света.  Всичко случващо се в него е свързано с поклонение и призоваване на животворящотото дихание на Изначалния. Корените на народните обичаи са назад във времето, надживели с хилядолетия своите създатели, устояли на асимилацията във времена на чужди владичества и робство, дори през вековете, когато не сме имали своя държава. Днес робството е нещо друго, то се изразява в устрема на човешкия род да си създава удобства, самопоставил се в позицията на безнадежно зависим от собственото си охолство. И ето че отново сме в нуждата да осъзнаем, да преоткрием, да припознаем тайните на народните традиции,  да почерпим жива вода от непресъхващия извор сред плаващите пясъци на бездуховната пустиня. Казаното дотук с пълна сила важи и за празника Бабинден.

Никой празник в годишния цикъл не е сам за себе си. Всички празници са идейно свързани и имат своето неслучайно място в календара. Затова и Бабинден би следвало да приемем не като самостоятелен празник, а като завършека на целия рождественски цикъл чествания. Те всички са свързани със зачеването и раждането на новото естество и грижата  за него.

                       

Бабата в празника не е просто добре обучената акушерка на селото, тя приема статут на обредно лице, на образ слово с прилежащите нему смисъл и значение. Присъствието на обредното лице в празника е неразривно свързано с особените качества и развити способности на личността в ежедневието, знание и умение, пазено и предавано от поколение на поколение, от вещия в рода към достойния и способен да опази и предава.

Образът на бабата, приемаща живота в ръцете си, в народната памет е тъждествен с Духа покровител – пазител на всяко жизнено начало. Тя е своего рода въплъщение на Божията майка, която според народното вярване невидимо стои на стража в деня на раждането.

Вярва се, че ако плодът се бави, то значи, че Божията майка още не е дошла. Тази именно свръхестествена сила олицетворява бабата. Нейните умения не са човешки, ако и да се разчита на опита и вещината й в израждането и грижите за новороденото и родилката. Предците ни не са разделяли вярата си в свръхестественото от вярата в човешките способности, напротив – виждали са неразривната връзка между тях. Разбирали са, че истински професионалист може да бъде само този, който е посветил себе си на това да служи на другите чрез Божията сила и именно поради това не е ограничен от тавана на собствените си възможности, а черпи знания, умения и способности от Всесилния.

Нейното присъствие на  медиатор между видимо и невидимо за майката и нейното чедо влиза в сила много преди непразната да роди и продължава до четиридесетият ден след раждането на детето. Тя е връзката на родителката със светата обител на Божието присъствие. Нейна е длъжността да представя пред свещеника немощите и болките на родилата, както й на плода й, а ако нужда се наложи, да го доведе и в дома й за пречистваща молитва. Вещината й не се изразява само в трудолюбието и всеотдайноста, а и в знанието относно лечебните свойства на билките и тяхното използване. Тя познава всяка болка и знае мярка и билка за нея.

Съгласно обичая първото нещо, което прави на Бабинден пазителката на живота, е да обходи къщите, където е скоро бабувала. Там тя окъпва младенците, както в деня на тяхното рождение. Освен тях  поръсва с китка здразец, приготвена още от Богоявление, и по-големите деца в дома, и момите, и булките. След това миросва, тоест помазва, всички с благоуханно масло, осветено в църквата. Бабувалата, докато ги миросва, им нарича за здраве, благословя ги, та във всичко да преуспяват. А благословията, изречена в деня на ритуала, е молитвеното слово, призоваващо бъдещото благополучие и съдействието на невидимите ангелски същества, които носят добруване и успех. Вярва се, че невидимо се дават от Бога благодатни сили, необходими за духовно и телесно израстване. Народната мъдрост е обобщила тази вяра в поговорката: “От нас наречено, от Бога изречено. “

От своя страна, тези, които приемат благословението и духовно се съединяват с изречената за тях молитва, даруват бабата. Даруването е благодарственият принос към Благо-даващия, към Бога, а оттам и към тази, която им е помагала чрез Неговата благодат. Затова обгрижваните родилки ще пристъпят към Благородната, за да я почетат и те на свой ред да принесат своите дарове, да благословят – доброто воюване в пътищата й, в трудовете й, в преминаването й по мостовете между световете. Онези жени, чиито деца вече са поотраснали и вече не са под настойничеството на бабата, освен за даруване ще отидат към нея, за да я умият. Това умиване от невестите към бабата е знак за новото време, което ги чака. Време на нови отговорности, време за нова сила и нови откровения. Време за навлизане в нови непознати за тях води,  на задълбочаване, водещо към това самите те да станат пазителки на живота, на словесата, сътворяващи битието на чадата им. То е знак за това, че и те поемат по пътя на бабата, да въплъщават, да изобразяват в себе си Божията майка, да воюват за благото на чадата си и рода си чрез правдата и истината,  да бъдат на свой ред помощ, утеха и благословение за рода си.

Не всяка земя има силата да ражда плод и не всяка невеста носи плодна утроба. И дори да й е дадено да ражда, пак трябва да бъде подготвена за часа на своето плодородие. Затова на обяд в дома на  бабата идват булките, които още нямат деца, както и онези девици, за които наближава да влязат в пътя на невестинството, за да получат на свой ред бъдещо благословение. За тях, както за всеки прекрачил прага на дома й е благородната приготвила  трапезата. Като се съберат, слага просо в ситно сито и го посява из дома. Посява и нарича, да се множат децата им като просото, извиквайки Божията сила да направи младите утроби способни да раждат.

Бабинден е тържеството на избралите да бъдат земя плодородна, раждаща плода си на своето време, на тези, които пазят и обгрижват самия Живот. Празникът е тържество на избралите да се съединят със семето на изначалното слово,  в чисто, неопетнено сърце, за да придобият способност да зачеват, да раждат и да обгрижват, по примера на бабувалата – приемащата и отдаваща без време и без мярка.

Автор: Десислава Иванова – Ателие за Фолклор и Традиции ”ЕПОДЕ“