Сирни Заговезни или Прошка е този празник през март, който по своебразен начин бележи краят на зимата и началото на пролетта. Но не просто краят на зимата, а прехода към „зрялата пролет“, пролетта на Великденския пост преди Възкресение. Предците ни са се научили да използват всяко време според предназначението му.
Затова са отделили времето на предстоящите усилени трудове, воюване и
градеж от времето за тържествено смирение и даване на прошка. Има време на
грешки, но има и време за даване на прошка и това време в нашия народен
календар е по Сирни заговезни. Всяко нещо е добро, когато
се извършва на времето си. Човекът е мъдър, когато разпознава врбемената, при
което и мислите му, и делата му са в хармония със силите, които движат Вселената.
Неслучайно този празник, освен Сирни заговезни, носи името Прошка – защото не може човек да започне пост – осветителна жертва на тялото и
духа, подготовка за посрещане на Възкресението - както вътре, така и вън, ако човек не си е простил за несъвършенствата, за допуснатите
грешки и не е поискал прошка за беззаконията си.
Лошо е за човека да не разпознава делата си добри
ли са или са зли. Да няма очи да види гнилия плод и да го различи от здравия и
чистия. Лошо е и ако не осъзнае нуждата си да се опрости! Кой, обаче, има сили
да поиска прошка? А кой има сила да даде прошка? Какво значи да простиш?....Не
означава ли да оставиш настрани всичко извършено против теб – да дадеш добро
вместо зло, да благословиш вместо да прокълнеш, да обикнеш вместо да намразиш?
Тогава, кой колкото и да е зъл, ще продължи да ти върши зло, щом отвътре в теб има
една любов, която така дълго устоява? Ти ще бъдеш като скала в бурно море,
която вълните не могат да помръднат. Прошката, която си отдал, ще въздигне
душата ти при Бога, а Той ще заповяда на ангелите си да те пазят, ще те насити
с благата си, а горделивият ще си отиде празен. Защото Всевиждащият не можеш да
излъжеш в нищо.
Прошката е входът или вратата, през която човешкото естество трябва да премине, за да отхръли от себе си товарите, да се укрепи, да се облече в любов и да влезе в периода на пост.
Влезли във времето отредено да простим,
застанали всред най-близките в дома, първо искаме прошка, според както е
и писано: "Ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първо се помири с барта си, и тогава дойди и принеси дара си." (Мат. 5 23-24)
Хората
го наричат още Старчовден, защото прошка се взима или дава от най-старият или
по-младите искат прошка от по-старите. Старецът в къщата, онзи който има знанието на опита и на комуто се полага по отческо
право и поради заслугите на дългогодишната си грижа и труд да даде прошка на
домочадието.
Затова и ще дойде стареята в дома, дето е видял с
очите си по много и от добруването, и от тегобилото. Притежаващ знанието
и умението как се поставят началата на всеки труд, усърдието,
с което делото се докарва до края, как се търпи и как се устоява.
Ще приседне, в достолепието на годините си, за да влезе в дела си
отреден му да благославя.
Има ли някой човек, който може да отмени вината на
виновния или на това е способен само Единия
Бог? Истина е, че прошката е тайна. Тайна, която освобождава душата от оковите
на злото, от тежестта на грешката, от товара на неизплатения дълг. И така в
този миг от вечността, застанала пред образа на Най-стария по дни, всяка душа,
която копнее да се облече в бяла дреха, да се очисти от чернилката на деня
изрича „Прости ми!“. И старецът отговоря: “Простен да си и Бог да ти прости!”.
Така и даващият, и приемащият прошка продължават
по своя път, очистени и придобили силата на ново вдъхновение за живот.
Стареят издига хляба, който стопанката е приготвила,
освещава го с молитва и изрича: „Отче, помогни ни да си простим!“ Защото не човека има сили
да забрави, а от Бога е силата за всяко добро.
Така, домочадието
е приело прошка. В пълно доверие, всяка душа се е освободила от бремето на
грешките си. И е приела лекота. Сега тя е свободна да гради и твори нови
пътища, нова любов, да храни нови надежди, да се бори за живот.
Тук идва времето за
хамкането, същността на което също има своите дълбоки духовни корени. Стопанката
на дома е подготвила бяла вълнена нишка, образ на житейския ни път, благославян
Свише. Към конеца е превързано яйце. В хамкането участват децата, образ на невинността
и чистотата, на чистите и подновени стремления за живот.
Защо яйце? Яйцето е образ
на зараждащият се живот, на триединната същност на човека. Черупката - човешкото
тяло, пазещо като страж, Белтъкът - душата, която храни зародиша жълтък, а жълтъкът
е вътрешният човек – най-съкровеното
човешко естество. Скритото имане на всеки. Затова всеки бърза да стигне
яйцето, да се пребори за наградата си. Да му бъде не само на този свят, но и в идещия,
според както е писано: “на онзи, който хлопа, ще
му се отвори и който търси, ще намери” дял
скъпоценен.
И се завърта яйцето и се
полюшва на връвта на живота и само най-усърдния, но и най-търпеливия,
най-изпълнения с вяра и този, в който не умира надеждата ще достигне до
скритото имане, ще „улови“ най-съкровената си мечта и ще я сбъдне, ще сътвори
безценен плод. Но затуй е нужно да сме като децата, да се радваме на всяко
добро и да плачем за всяка неправда, непрестанно да си представяме своите мечти
и да търсим, да не преставаме да хлопаме на вратата на своя Баща, който да ни
даде познанието как да ги сътворим, защото от него започва връвта на живота.
А после вечерята момите, дето са останали непоискани от сватове, ще
вържат върховете на два пръта, за да направят врата като изход. Но и като вход
към бъдещото време, към идните дни. Ще посеят семена, ще посеят надеждата си –
за задомяване, за любим, за зачеване , за домочадие, за плодородие. За да не помръкне
светлината в душите им и да не погине любовта им.
