Да празнуваме ли на Андреевден (Мечкинден)?
Живеем във време, в което Андреевден е по-скоро поредният повод на андреевците да се почерпят, отколкото някой да се усети, че на този ден честваме Св. Андрей. Oще по-малко хора имат представа какво предците ни са имали обичай да правят на този ден.
За съвременния човек да вари семена и да ги дава на въображаема мечка да яде „варено“, а не „сурово“ или „да връзва ножиците, за да ѝ върже устата“, едва ли има някакъв смисъл, освен да бъде „шоу за децата“. Затова и не е учудващо „разбирането“ на някои хора, че обичаите са „бабини деветини“ или суеверия на „недоразвити интелектуално“ хора.
За онези обаче, които не считат дедите си за „човекоподобни маймуни“ и знаят, че не е възможно те да са били толкова ограничени, след като са създали всичко това, на което ние днес сме наследници, и то при много по-неблагоприятни условия от тези, в които живеем днес, пък и търсят да разберат смисъла на това, което се е правило векове наред, остава ползата от мъдростта и дълбоките разбирания за устройството на света и на човешката душа, съхранявали през всички тези векове живота, човечността и народността ни.
Нека не забравяме, че целта на обреда е да извиси душата, да я изведе от ежедневието, да поведе ума на среща с изконните духовни ценности. „Защо е нужно това?“ – ще попита някой, който като повечето от нас, няма време за „такива работи“, защото ежедневието му се състои предимно от ходене на работа и битовизми (все пак всеки яде, пие, облича се и т.н.). Ами ето, именно затова – за да не те владее твоето битие и грижи, а ти да се научиш да го владееш; за да не живееш като паразит на тази земя, който само консумира, а нищо съществено не внася в този свят, или комуто постоянно обстоятелствата и чужди воли налагат как да живее, какво да прави, дори какво да мисли и какво да харесва или не харесва. Всички свестни хора се оплакват от днешното общество и неговите паднали ниско нрави, но колко са хората, които реално инвестират време, усилия и средства това да не е така? Или поне те самите да не са част от „това паднало общество“? Съгласете се, че е логично и справедливо в каквото инвестира и се труди човек, в това да богатее. Е добре, ако ние не желаем да инвестираме и да се трудим в изконните духовни ценности на нашите предци, а в гонене на положение или печалба, и влагаме цялата си енергия, време и ресурси, така че не ни остават сили за нищо друго, то какъв резултат можем да очакваме?
Не е трудно да отгатнем, резултатът вече е налице. Всичко това води до егоизъм и безумна надпревара с всичко и всички в името на „успеха“.
Успехът обаче, в истинския му смисъл, е непостижим, ако не успеят и душите ни в това, което е светло и добро, защото ако душата на човек е помрачена, каквито и успехи да има в този свят, няма особено да го ползват. Освен това е невъзможно всеки да успее сам за себе си, а обществото ни и държавата ни да са зле. Успехът за сметка на другите или чрез бягство „някъде наготово“ е временен и измамлив.
Всъщност, единствената „рецепта“ е закодирана именно във вярата, ценностите и съответния начин на живот на нашите предци, които трябва да преоткрием и да се научим да прилагаме в нашето съвремие, преди да сме се превърнали неусетно в „погубителите на земята“ и на самите себе си.
И за да не допуснем написаното до тук да си остане само философия или „велика идея“, нужно ни е да придобием ясна представа какъв е смисълът на честването, според изразните средства, тоест обредните действия, извършвани на този празник, защото всяко действие изразява определена същност, мотив, мисъл и чувство.
Тук възниква въпросът: „Възможно ли е да се проникне в невидими процеси, протекли доста години назад във времето, още повече да се коментира начин на живот, който не познаваме?“ На ниво „това се е правило, а това не“ е наистина невъзможно, както е невъзможно и глупаво сляпо да подражаваме начина на живот на предците ни само като битийност. Описано откъсното от дълбокия смисъл, влаган в обредните действия, практикуваното по Мечкинден буди повече безпокойство относно душевното състояние на участниците в ритуала, отколкото разбиране. Хвърлянето на сварени семена към небето и говоренето към въображаемата „мецана“ биха се възприели като действия на психично болен от днешния човек, лишен от образно-символно мислене. Завесата се повдига обаче чрез следната приказка, разказвана от уста на уста, от майка на дъщеря и от баща на син по Андреевден:
В едно студено есенно утро, още по мрачина, Св. Андрей впрегнал воловете си, натоварил тежкото рало във волската кола и отишъл на нивата си да я изоре. Мъглата се стелела ниско и скривала краищата на нивата към гората, та изглеждало така, сякаш браздите нямат край. Волските копита затъвали в меката мокра пръст и макар да били силни животни, добичетата едва теглели дървеното рало с дълбоко забития палешник. Св. Андрей (в превод името му значи „Силен мъж“) сякаш не забелязвал нито студа, нито мъглата, натискал надолу палешника и се радвал на дълбоката бразда и на хубавата земя, която бил получил в наследство от баща си. Тая нива всяка година осигурявала прехраната на дома му и светецът се трудил с песен и с благодарствена молитва към Бога на уста. Не щеш ли, като воловете добижили края на нивата, от гората излязла мечка стръвница. Поради мъглата, св. Андрей я видял в последния миг, когато било вече твърде късно да предприеме каквото и да било, за да защити себе си и животните. Мечката се спуснала към единия вол и го нападнала. Горкото животно се опитало да я посрещне с рогата си, но ралото му попречило да се завърти и мечката го захапала за гърлото, и със силното си туловище успяла да го повали. Апостолът обаче бързо се окопитил от първоначалната си изненада. Докато мечката успее да освободи зъбите си от притисналия я волски врат, силният мъж я хванал и омотал врата ѝ с волската юзда. Така силно я стегнал, че мечката не можела да си поеме дъх и почнала да хрипти. Св Андрей се огледал. Видял, че волът няма да го бъде – животното беряло душа. Стегнал още по-силно юздата около врата на мечката и я вързал здраво. Разпрегнал вола и впрегнал мечката на негово място. Другият вол се дърпал уплашено, но светецът вързал устата на мечката и го успокоил с блага дума. Чак тогава отпуснал юздите от мечия врат. Мечката си поела въздух, съвзела се и взела да тегли ралото настрани. Волът обаче забил копита в земята, а тежкият Андреев остен се стоварил върху мечата глава. Ще не ще, разбрала мечката, че трябва да върви в браздата. Така Св. Андрей изорал нивата – с мечка и вол.
Интересно е, че темата с впряг на мечка и вол не е прилежаща само към този ден. Тя носи определена семантична стойност и като сюжет на легенда, и като иконописно изображение. В българската поетична традиция темата за хомота и оранта „вол и мечка“ е употребявана и в легенди за първото време, където орач е сам Господ.
В земеделието заораването, разделянето на земята е период на подготовка за засаждане на семето. В разбирането на дедите ни земята е свързвана с душата. Именно човешката душа е нивата – мястото, което трябва да бъде разорано и почистено от плевели, за да приеме семето на словото, където то да се развие и да даде плод. Тя е територията на желанията и мотивите, в недрата ѝ се крият първопричините за всичко, което сме, в което се превръщаме и което ни се случва. Семето, за да се засее, е преминало подбор, одобрение, защото, ако сееш просо, няма да жънеш ечемик. Затова сеячът внимателно подбира и земята, и семето за засяване. В свещените писания човек също може да намери много текстове за „разораването на сърцето“, за семето и сеяча и не трябва да забравяме, че духовността на българина, и нашите обичаи черпят сили и оттам. Тоест това, което оре апостолът, не е пръст, а човешката душа.
Образът на вола е свързван с работата, с усилията на човека. Което идва да рече, че за да имаме истински успех, трябва да вложим цялото си трудолюбие, творчество, желание и сили, но и да подчиним, и опитомим и силите действащи извън нас, а и необузданите първични сили вътре в нас, които иначе ще ни погубят. Само овладеният впряг на двете начала – телесното и духовното, видимото и невидимото, временното и вечното – може да произведе благоденствие и добруване.
Няма успяване, обаче, без воюване и без устояване, особено що се отнася до желанието да постановиш и опазиш нещо добро в живота си. Всеки на някакъв етап от живота си стига до нещо, в което е повикан за първи път. Също като апостол Андрей, който пръв бе возван, сиреч повикан, оттам и прозвището му – Първозвани, защото първо на него Христос каза „Ела и ме следвай“, а той остави занятието си и Го последва без колебание. Поука за нас има и в това да разберем защо именно Св. Андрей е главният герой в тази история и откъде идва неговата юначна сила. Отговорът се крие именно в прозвището му или по-скоро в характера му, с който си е заслужил това прозвище. В това, че бързо решава правилно и мигновено привежда в изпълнение решенията си – както в случая с мечката. Ако не би вярвал, че може да я пребори или пък се беше забавил на свой ред да я нападне, с него щеше да е свършено. Така щеше да стане и ако не бе последвал Христос – нито щеше да е силен, нито щеше да е първозван, за светец – да не говорим.
Ето защо на неговия ден предците ни са избрали да празнуват победата над „хапещото“ битие на този свят, връзвайки ножиците и „учейки“ мечките да ядат „варено“- символ на опитоменото, облагороденото, а не „сурово“- символ на дивото. А най-вече са учели децата си чрез примера на светия апостол как да надвиват над всичко диво и първично, както в себе си, така и в живота си, и да го подчиняват и опитомяват да върши работа за добруването им и благоуспяването им. Не само във временното, но и във вечното измерение.
Ателие за традиции и фолклор „ЕПОДЕ“
