Ателие за възстановяване на Фолклор и Традиции Epode

ТРАДИЦИИТЕ - народно поверие или голямо суеверие 

“Както и най-слабият ветрец може да събори дървото без корен, така и обществото без традиции не може да устои сред бедствията, които могат да го връхлетят отвън!” Хенрик Сенкевич Съвременото определение за традиция е: „наследен, възприет от миналото и поддържан обичай, начин на мислене или поведение, действие”. Относно обичая се има предвид общоприет навик, установен от старо време и вкоренен дълбоко в бита на хората. Прочетено дословно, може да се каже, че като традиция бихме могли да назовем всеки детайл от ежедневието си – като ходенето на работа, готвенето, четенето на вестник и т. н., но, естествено, никой не разбира думата по този начин, а всички я свързваме с народните обичаи, с това какво се прави на определен празник или при важно събитие в живота на човека. Вътрешната потребност да спазваме дадено поведение или да извършим конкретно действие или ритуал по точно определен начин е нещо, което съществено отличава човека от животните и очевидно не е свързано с неговата еволюция, след като винаги го научаваме от тези преди нас. Естествено, тогава възниква въпросът – кой е създателят на традициите, от кога и от къде водят те своето начало?

За да стигнем до отговора на този въпрос, трябва да разберем, че в традицията като практика има ред и действие, същината на които често е дълбоко скрита и по своя характер – свещена. Целта на повтарящото се действие в обичая е да въведе ред, да сътвори свят, подобен на Божествения, невидим за петте ни сетива, но съществуващ паралелно и независимо от очевидната реалност. Възможно е не всеки да вземе това твърдение на сериозно, но проблемът на съвременната мисъл е в прекъснатата връзка между формата и същината, и между привлекателното на външен вид и истински ценното. Днес ние възпроизвеждаме празници и ритуали, без да разбираме същностните причини за тяхното практикуване (и затова ги опорочаваме и принизяваме до ядене и пиене). А колко по-трудно ни е да разберем от кого и защо са били създадени и какво е богатството на тяхното унаследяване!

За разлика от нас – „високотехнологичните“ човеци, дедите ни са умеели да освещават всяка част на битието си. За тях функцията на предмета, значението на речта по времето на празника са били сакрални, т.е. свещени. Всичко, което се отнася до взаимодействието между личността и околния свят, е влизало в употреба само и единствено ако е образ и подобие на вечното. Така, чрез ритуала, представляващ макар и несъвършено копие на невидими реалности, и чрез дълбоката, осъзната вяра в Бога, Чието присъствие и действие се призовава чрез този ритуал („ритуал“ от лат. означава „обред“), предците ни са извиквали добрите нетварни нематериални) сили, които обаче са се проявявали съвсем осезаемо не само в духовния, но и във физическия им живот. По този именно начин, въпреки липсата на високи технологии, те са живели щастливо и в хармония с духовния свят и природата хилядолетия наред. Сега, благодарение на технологиите, хората са задоволени с всякакви удобства, но вече отдавна не живеят в хармония с природата, нито дори в хармония със собствената си духовна природа. Забравили кой е техният Създател и как да Го призовават да ги пази от злото, те самите стават зли, алчни, ненаситни и погубват света, в който живеят, а най-вече и самите себе си.

Ето защо с напредването на годините и на научния прогрес се променили и времената, и нравите, и се е стигнало до обезсмислянето на всичко, което се е правило от предните поколения. Няма никакво противоречие в това, човек да научава все повече и повече за вселената и нейните закони, за приложението им, както и да намира начини за подобряване на живота си на тази земя, а в същото време да губи човешката си същност. Та нали именно такъв го е създал Господ – по свой образ и подобие, творец като Твореца? И нали тези, на които се основава цялата съвременна наука – Коперник, Паскал, Нютон, Айнщайн са били дълбоко вярващи в Бога хора? Ако човек еволюира, не трябва ли да се развива към по-добро? Да става още по-човечен, а не зъл и борещ се „за кокъла“, като животно? И ако научните достижения карат човека да се гордее и да мисли, че сам се е развил от животно до човек, кое ще е това достижение, което ще го накара да се засрами от това, че се мисли за нещо повече от другите и се държи с тях като животно, застрашено от изчезване? По тази причина някои презират и собствените си предци, като ги смятат за прости и неуки – оттам презират и това, което предците им са правили, и неразбирайки смисъла му, го изоставят или го повтарят папагалски. Липсата на съдържание обаче обезсмисля правенето на каквото и да било, просто защото „така повелява обичаят“. Сетнината на този процес е суеверие – пазене на вещественото, вяра в самия ритуал, като че ли ако прекадим трапезата отляво надясно това ще ни донесе щастие, а ако е отдясно наляво това ще ни донесе нещастие. Не такава вяра са имали предците ни! Да смята човек, че някакъв формален ритуал ще му помогне или да почита природата като Бог, наистина е примитивно и заслужава презрение. Понеже има разлика между вяра, поверие, предразсъдък, заблуда и суеверие. Преданията, лишени от съдържанието си, са се превърнали в „бабини деветини“, а повтарящите се действия – в щуротии и безсмислици.

Ако традицията ни характеризира като нация, то май ние много сме загубили, защото много малко сме опазили. За опазването на каквото и да било е нужна обществена среда, вътрешна потребност от това, което бива пазено, и посветени личности, които да са вещи в същината му и отдадени на това дело. Един от първите записващи фолклора ни възрожденци е Димитър Маринов. При своите теренни проучвания в края на ХІХ век той съобщава, че жени на над стогодишна възраст свидетелстват за упадъка на фолклора ни. Те разказват как коледни песни се пеят по Гергьовден, как много от обичаите не се практикуват или вече са изменени, като на едно място правят само хлябове, в друго населено място палят само огньове и т. н. И ако още по онова време, на фона на отминалото скоро робство, сплотявало българската нация в несгодите и потисничеството, вече нравите са по-разпуснати, то вижте до какъв упадък ни доведе днешното време на пълна безнравственост или презадоволеност, когато все ни е малко! Та сега дори няма хора в селата, които описва Димитър Маринов, камо ли традиции! Излизали ли сте скоро от големия град, освен за почивка? А като се сравняваме с тези преди нас, какви ли ще бъдат тези след нас? Може би не след дълго те не само няма да излизат от големия град, а дори от виртуалната реалност, в която и днес мнозина са затънали?

Досещате ли се вече за какво са ни нужни нашите традиции? Ами, те са врата за изход и вход, както са били за поколения преди нас! Изход от материалното измерение, където винаги има неволя, тление и смърт, независимо в кое време живееш и колко ужасно или лъскаво е около теб. И вход в духовното измерение, в което има утеха, истинска радост, сила и обещание за вечен живот! Нима не чувствате това инстинктивно в душата си? Защо се усмихвате като видите дете в народна носия? Защо се радвате, когато чуете гласа на гайдата и на кавала?

Защото намирате естествен отклик на нуждата на душата Ви от топлина, светлина, чистота. Не топлината от радиатора или климатика, а уютът на бащиното огнище. Не светлината от лампата, а светлите думи на майчината благословия, даряващи надежда и вяра в бъдещето. Не стерилната чистота, постигната със съвременните препарати, а чистотата на неосквернено дете, пеещо народна песен.

Колко много се нуждаем днес от тази врата, която да ни отведе отново в дома на нашето детство, в дома на нашия небесен Отец, където ще срещнем всички онези, които достойно са живели преди нас и където ще ни намерят онези, които ще влязат след нас!

И колко лесно щеше да бъде, ако това беше просто вратата на етнографския музей или на близката църква! Но, уви, и музеят, и църквата, която прилича на музей, само увеличават тъгата по загубеното ни наследство, защото от тях се носи мирис на нафталин и смърт! Не, там няма топлина и светлина, няма живот.

Животът е скрит в самата същина на човешката същност – както в малкото семенце, което обаче, за да заживее, първо трябва да падне в земята и да умре. Сетне възкръсва, пробива почвата над себе си и се появява на бял свят, силно и красиво, и расте! И придобива форма според вида си и според условията, при които се развива.

Така е и с народните обичаи и с народната вяра. Ако искаме да жънем благоприличие, трябва да сеем духовност. Ако искаме да сме нация с велика история, светилник на народите и да има бъдеще за децата ни, то първо трябва да си научим историята (истинската, а не учебникарската), да приемем щафетата, факела на познанието от нашите деди и да го предадем на младите, като ги научим не папагалски да повтарят традициите, а да вникнат в техния скрит отвека смисъл, а именно – да възпитат у себе си Христовите ценности, да се научат да осмислят живота си, което да им докара вечния Живот!

Нито традициите ни, нито вярата, вплетена в тях, обаче са нещо елементарно. Задълбоченото познание на фолклорната традиция изисква осъществяването на логически връзки между семантиката на песента, музиката, вербалната реч, действието, времето, мястото и присъщите обредни лица. Всички те заедно са като дозата и съставките на лекарството, което лекува. Важно е да се отбележи, че всяко малко поселение по нашите земи пази своя идентична култура в спазването и употребата на обредите, което допълнително усложнява самото им проучване. И както стана дума, тъй като поселенията са почти изчезнали, то и формата отдавна е изчезнала, така че много от обичаите в последно време са папагалски повтаряни, други са изгубени, а някои – подменени направо с чужди. Например – яйцето, което се върти по Сирни заговезни от стареята, е подменено с халва, великденските хлябове – подменени с козунаци, и т. н. и т. н. Истина е, че формата на народното вярване е претърпявала и други трансформации, наложени не от мода, а от нужда, както при обичая заораване. Проучванията говорят, че поради невъзможност той да се възпроизвежда се наложило стареите да се съберат и да сътворят нов, който по своето проявление е друг, но съдържанието е едно и също. Така се стигнало до обичая „провиране през риза“, макар във формата между двата да няма нищо общо.

Но от изтъкнатото по-горе следва нещо много съществено, което не бива да пропускаме, защото забравеното – забравено, измененото – изменено. Значи ли това, че нашето съществувание трябва да премине във вайкане относно загубеното и пропуснатите ползи? Аз не мога да се съглася. Истината е, че същината, сърцевината, духът на народното познание не са далеч от нас. По-скоро ние сме се отдалечили от него и ни е необходимо време, за да потърсим да го достигнем. Както синът, който прахосал бащиното си имане с блудниците в чужда страна, така и ние сме се отчуждили от бащиния си имот и слугуваме на чужди влияния и втълпени „истини“ за живота.

А не е ли делът от отцовското наследство най-желателен? Защо тогава народната мъдрост казва, че „у дома и стените помагат“? Затова, както естествено у всеки съществува копнежът да се грижи за имотите, които са му завещани, така в нас съществува и копнежът да възродим нетленното си наследство. Формата сама по себе си е като подобаващата дреха, обличана за конкретен повод. Съумее ли съвременната личност да влезе в духа, в целта, в идеята на тържеството или обичая – тя ще съумее да му скрои и дреха, ще съумее да възроди празнуването като време и място за почивка, вдъхване на нови мисли, желания и прозрения.

Във всички времена е имало Будители и Просветители. Имало е, а и днес също има родове, пазещи знанието относно същността на народните обичаи, връзката между видимото и невидимото, както и между нас и тези преди нас, а и тези след нас. Такива хора приемат, пазят и предават поверието – поверената вяра и знанието относно нещата, които не се виждат и въпреки това са причината за всичко съществуващо. Тази просветена вяра сбъдва всичко добро в живота на всеки, който знае откъде идва и накъде отива. Нейната сила се корени в осъзнаването на собствената ни идентичност. Колкото жизнено важна е връзката на дървото с неговите корени, толкова важна е връзката ни с нашите предци, която, сами разбирате, може да бъде само духовна. И както дървото не може да продължи да живее, ако не развие корона и не дава плод, така и ние не можем да бъдем щастливи напълно, ако не развием нашето духовно наследство и не оплодим света с това, което сме приели чрез живителните сокове на обичаите от нашите корени – нашите предци.

И тогава българите няма да сме като дърво без корен, пръснати и без самочувствие, нито държавата ни ще е като разграден двор! Защото смисълът на всички традиции и народни поговорки е да запечата поука в поколенията навеки и по този начин да опази българщината като най-чиста форма на човещина завинаги.


Автор: Десислава Иванова