Ателие за възстановяване на Фолклор и Традиции Epode

До кога да прощаваме?

Или какво се прави на „Прошка“ (Поклади, Сирни заговезни)

Този въпрос занимава умовете на хората от хилядолетия. И веднага изпъква на преден план, когато с теб се отнесат нечовешки, безбожно, несправедливо. Колкото по-голяма е проявената наглост, толкова повече човек се пита: „Е, докога? До колко пъти да прощавам???“ Затова и учениците на Христос Му зададоха този въпрос. Той пръв говореше на човеците за Бог като за Отец, Който е любящ и прощаващ Баща, а за хората като за ближни – и логично, щом Бог е баща на всички, значи всички са братя и сестри и като такива трябва да се отнасят един към друг, нали?

Друг е въпросът, че поради „изстиналите“ човешки отношения вече твърде често дори и между кръвни братя и сестри има завист, крамоли, несъгласия… Защо е така?
Именно защото хората не вярват, че Бог е техният небесен Отец, а по-скоро, че произлизат от маймуните и може би тъкмо затова се държат помежду си често като животни, а не като човеци, създадени по Божий образ и подобие. Този Божий образ най-лесно можем да съзрем в Христос. Той, Който беше сам Бог, дойде като човек при човеците, за да им припомни кои са самите те, за да изведе съзнанието им на едно качествено ново ниво. Той ги учеше с прости, ала дълбоки по значение притчи как да бъдат истински човеци, истински синове на своя небесен Отец – „богове“*, а не животни. Затова, когато Го попитаха – „До колко пъти да прощаваме, до седем ли?“, Той им отговори – „до седемдесет пъти по седем“, т. е. винаги. „Ако вие не простите на човеците съгрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите съгрешения.“ Това е вечен всемирен закон – каквото посееш, това и ще пожънеш; ако си милостив, и ти ще получиш милост; ако прощаваш, и на теб ще ти се прости.

Мъдрите ни предци са имали това знание. Давали са си сметка обаче и за слабата човешка природа, която винаги се надига, когато види несправедливост на свой гръб, и е мудна да прощава, а бърза да отвръща със същото. Затова са постановили да има специален ден, та поне веднъж в годината човек да се смири и да си спомни, че щом „Господ прощава“ (както се е изричало при даването на прошката), то и ние трябва да простим. И то от сърце, защото иначе не се брои!

И така, първият и най-съществен момент е именно целодневното обхождане на близки и роднини от младите, за да си поискат прошка и, разбира се, същата да им бъде дадена. И не само през деня, но и вечерта, преди да се седне на трапезата, се извършва същият обичай – опрощаване между присъстващите. Това става по следния начин: по-младите в дома целуват ръка на по-възрастните, изричайки – „Прощавай!“, на което се отговаря – „Господ прощава. Бъди простен!“ или „Прощавам ти. Да ти прости и Господ!“. Тук виждаме народната мъдрост и в това, че обичаят учи и подбужда по-младите към смирение и изпълнение на един друг всемирен закон: „Почитай майка си и баща си, за да ти бъде добре на земята“. Защото ще дойде и техният ред да станат майки и бащи и ако те не са почитали своите родители, то и техните деца няма тях да почитат. Да, и възрастният човек греши, но за младия е по-полезно да се смирява и да иска прошка, а не да показва грешките, да не би да се окаже, че той самият има цяла „греда“ в своето око, а пък иска да извади прашинката от окото на по-стария от него. А когато по-младият изпълни предписаното в обичая (но само, ако го изпълнява от все сърце, а понякога и дори със сълзи!) – о, чудо! – сърцето на по-стария омеква и той не само, че прощава, но и сам вижда своите грешки (дори и да не ги признае гласно) и така отпада необходимостта някой да му ги посочва, рискувайки да влезе в грях по този начин! Колкото повече се молим да осъзнаем грешките си и че имаме нужда от прошка, да осъзнаем факта, че и другият е човек, който греши, и че той също има нужда да му бъде простено, толкова повече навлизаме в мистерията на обреда, потапяме се в дълбоката същност на завещаното ни от предците наследство. И ставаме готови не формално, а истински да простим и истински да поискаме прошка. Няма прегрешение, което да не може да бъде простено. Непростима е само наглостта човек да упорства в греха си, да не го признава, а да се удоволства в него, защото по този начин той сам се лишава от прошка и нанася най-голяма вреда не толкова на другите, колкото на самия себе си. Вярно е, че направеното зло не винаги може да бъде поправено, дори и казаната дума е като „хвърлен камък“, който не може да бъде върнат назад. Съвсем други обаче са последиците за този, който се кае и иска прошка, отколкото за този, който упорства в злото. Единият изтрива петното от името си и спасява безсмъртната си душа, а другият още в настоящето приема своето осъждение и сетнината му е безчестие и погибел. Този пък, който е претърпял зло и има да прощава, ако се облегне на народната мъдрост „Всяко зло – за добро!“, ако потърси да бъде подобен на своя благ Отец, ще му се отворят очите и ще види, че който и каквото да му е причинил, за него винаги ще се намери утеха и несъмнено Бог ще обърне злото на добро в живота му, а заедно с това ще му даде и вечния живот. Защото наистина „всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога“, както пише и св. апостол Павел.

Обратът в съдбата на човека се дължи на благоволението свише спрямо търсещите и очакващите. Става въпрос за процеси на трансформация – невидими, неръкотворни, които протичат вътре в нас, подобно на обмяната на веществата, които ние не усещаме, но въпреки това те са в основата на нашето съществуване и на нашето телесно и душевно здраве. А там пипа само онзи, на когото ти отвориш вратата на мислите и на чувствата си. И трябва да знаеш на кого отваряш. Дали на Бог, Който е създал човека и знае кое е добро за него и кое не, или на бесовете на злобата и отмъстителността, които настройват човеците един против друг, за да се мразят, изпояждат и избиват. Защото, както пак нашият Господ е казал: „Не е убиец само този, който убива човека, а всеки един, който мрази брата си!“

И така, ако отваряш на небесните – съработваш заедно с тях, ако отваряш на бесните – по-добре не се хаби да играеш театър на Прошка. В прошката се състои освобождаването от робството на гнева, въздигането на душата, прозрението на погледа, без което устояването в деня на злото е немислимо. В този смисъл прошката като мистичен процес и позиция на личността е нужна не само в деня на обреда, а ежедневно. Тук в никакъв случай не става дума за позитивно мислене – твърде розово и захаросано е и няма реална сила. Истинската прошка предизвиква кардинални процеси на преосмисляне и проникновение, първо в невидимото, духовно измерение на личността и отношенията между хората, а след това и в материалното ни физическо естество. Не сте ли преживявали и вие нещо подобно, не сте ли чували поне как, след като тайнството на прошката се случи, човек казва: „Ох, олекна ми!“ Смятате ли, че е случайно? И ако още в това наше немощно естество предусещаме лекотата и силата на истинската прошка, представяте ли си какво ще означава прошката на нашия небесен Отец за нас, когато се изправим пред Божието съдилище?!

Но нека се върнем към ритуала.

След опрощаването през деня, вечерта се приготвя трапеза, на която се сяда след молитва**, и тогава се пристъпва към разчупването на хляба. Трапезата завършва с обичая хамкане, сътворен от гения на народното съзнание като начин и децата да бъдат приобщени в обичая на прошката. Какво представлява той? На една хурка посредством бял конец се връзват последователно въглен, сирене и яйце. Хамкането с халва е практика от около сто–сто и петдесет години, която се възприема в градовете, когато започва и упадъка в народностното съзнание. По-интересни обаче са последователността и значението на образите в „оригиналния“ ритуал. Конецът, на който се завързва въгленът, сиренето и яйцето, е възприеман като нишката на живота. Той обикновено е бял – символ на чистия и неопетнен живот. Завързан е за хурка, за да напомни, че подобно и ние посредством прошката се привързваме към светия живот, слизащ от небето, а самата хурка говори за това, че ние го запридаме – това е наша работа и отговорност, а не на някой друг. На конеца се завързва първо въглен, защото това, което прощаваме, трябва да изгори, да не се помни вече. После сирене, защото, когато бъдем простени, става отново душата ни бяла и чиста. И накрая яйце – символ на триединната същност и пълнотата на човека, защото само прощаващият човек е напълно човек. Народът ни неслучайно казва за „гадовете“, че нямат душа…

В заключение можем да кажем, че всичко това се отнася единствено за тези, които встъпват с вяра и чисто сърце в бащиното си нетленно наследство. Защото иначе мъдростта и животът, скрити в преданията и традициите на предците, никак не биха ни ползвали. Формалното повторение на един или друг ритуал или фалшивото смирение пред възрастните, често придружено с подхилкване, са може би подходящи за някоя пиеса, в която се осмиват пороците на съвременното общество, но в реалността повече нагрубяват и натъжават, отколкото да принасят някаква полза. А за тези, които разпознават истината в практикуването на завещаното от дедите ни, добрите плодове няма да закъснеят!

* Вж. Евангелие от Йоана 10:34

** Според обичая в повечето етнографскиобласти това е молитвата „Отче наш“

Автори: Десислава Иванова, Пламен Иванов